Владислав Христов: Джудит
Джудит – ръцете й бяха толкова прозрачни, нощите в Тенерифе скитахме. Една сутрин аз й правех палачинки и те все се късаха, а Джудит се смееше. Разправях й как котката на Климт родила в джоба му. Изведнъж тя ме попита: ”Искаш ли да си вземем коте?!” После закрещя: ”Коте, коте, искам коте! Искам едното му око да е зелено, а другото – синьо! Искам козината му да свети от електричество!” Джудит обу онези нейни дрънчащи обувки. Токовете им бяха сцепени и вътре в тях чаткаха хиляди малки камъчета. Чат-чат-чат. Джудит излезе да търси това разнооко светещо коте...
Минаха години. Аз продължих да правя палачинки. Вече не се късаха. Идваха разни жени, изяждаха палачинките и си отиваха. Понякога някоя от тях ме питаше: “Не ти ли е скучно да живееш сам, защо не си вземеш поне едно коте? ” Тогава сълзите ми потичаха като сладоледи през август. Отговарях й: “Ще трябва да отскоча до стария Густав, чух, че котката му се окотила, сигурно котетата вече са пораснали. Ще си избера някое женско, едното му око ще бъде зелено, другото - синьо, а козината му ще свети от електричество!”.
– И как ще го кръстиш това вълшебно коте?
– Джудит!
Из "Снимки на деца", 2010 г.