Ясмина Реза: Блажени са блажените

Ясмина Реза

БЛАЖЕНИ СА БЛАЖЕНИТЕ (откъс)

Лула Морено

Норвежецът Андерс Брейвик, който беше застрелял шейсет и девет души, а осем други бе убил с бомба, казал пред съда в Осло: „В нормално време аз съм много симпатичен човек“.

Когато прочетох тази фраза, веднага се сетих за Дариус Ардашир. В нормално време, когато не се мъчи да ме унищожи, Дариус Ардашир е много симпатичен. Освен мен, собствената му жена може би, както и жените, имали нещастието да се свържат с него, никой друг не знае какво чудовище е той. Журналистката, която ме интервюира тази сутрин, е от типа жени, дето си пият чая предпазливо, но с всички възбудителни ритуали. Вчера към шест следобед Дариус Ардашир ми каза, че ще се обади след половин час. Телефонът ми е на масата, но не звъни, нито припламва. Вече е обед. През нощта щях да откача. Журналистката казва: току-що навършихте трийсет, имате ли някакво специално желание? – Имам сто. – Едно от многото? Да изиграя монахиня, казвам. Или да имам къдрава коса. Приземяващи отговори. Правя се на интересна. Не мога да се удържа на върха с простовати желания. – Монахиня! Пуска леко крива усмивка, която трябва да покаже, че не би ме сложила на първо място за подобен избор. – А защо не? – С какво най-трудно се справяте? – С хиляди неща. – Нещо, което искате да премахнете от живота си? – Собствения си лош вкус. – Смятате, че имате лош вкус? В коя област по-точно? Аз отговарям – мъжете. И веднага съжалявам за думите си. Все много говоря. До нас някакво девойче бърше масата. Прекарва мокрия парцал по восъчната повърхност с добре отработени концентрични движения, премества специалната кутийка за кибритени клечки, слага менюто с десерти на съседната маса, после връща всичко по местата и се маха. От мястото си я виждам до бара, пита какво друго да свърши. Истинската сервитьорка й подава поднос със сгънати като малки палатки рекламни брошури, сочи й празните маси и девойчето започва да ги подрежда до вазичките с теменужки. Харесва ми сериозността, с която си върши работата Журналистката казва: харесвате ли някакъв определен тип мъже? Чувам се да отговарям: опасните и ирационални мъжкари. После прошепвам: не го пишете това, госпожо, дрънкам каквото ми падне. – Жалко. – Не ме привличат красивите, епилирани мъже тип „Медисън авеню“, харесвам дребни и очукани, които сякаш все са в лошо настроение и не приказват много. Кой знае колко още такива щях да надрънкам, но се задавих с една костилка от маслина. Не записвайте всичко това, казвам. – Аз вече го записах. – Не го публикувайте тогава, изобщо не е интересно. – Напротив. – Не искам да говоря за себе си по този начин. – Читателите ще бъдат поласкани, правите им истински подарък. Оправя полата под задника си и си поръчва още гореща вода за чая. Дояждам маслините и си поръчвам втора водка. Пак се оставих да ме омотаят, не мога да бъда властна с хората. Журналистката ме пита дали не съм хремава. Не, казвам, защо? Гласът ми й се бил сторил по-нисък. Говорела съм като от алков. Изхилвам се тъпо. Може би си мисли, че този идиотски израз ме е зарадвал. Телефонът ми на масата не дава никакъв признак на живот. Никакъв. Никакъв. Вирнало брадичка, девойчето минава между канапетата. – Откъде идва Лула Морено? Не е истинското ви име, нали? – От една песен на Чарли Один... „След празни обещания по маси / и спални музикални на търгаши / двореца утре ти ще украсиш, / пред чийто вход, Лула, сега стоиш...”* – Ще дойде великият ден утре, така ли? – В песента ли? Не. – За вас дойде ли? – И за мене не. Глътвам водката и се засмивам. Чудесно е, че имаме смеха. Направо жокер. Помага ти във всякакви посоки. Момиченцето си тръгва. Пак се превърна в дете, с мушама и ученическа чанта. В момента, в който излезе от стъклената врата, видях Дариус Ардашир да влиза. Знам, че идва в тоя бар. За да бъда честна – нарочно го избрах заради надеждата да го срещна. Само че сега не е в обичайната компания от мъже в тъмни костюми и вратовръзки (така и не разбрах с какво точно се занимава, той е от хората, дето един ден са свързани с политиката, на другия – с някаква индустриална групировка, а на третия – с търговия с оръжие), придружава го някаква жена. Опразвам чашата си на екс, гърлото ми пламва. Не пия често. Особено сутрин. Жената е висока, стилна, с рус кок. Дариус Ардашир я повежда към масичка за двама до пианото. Косата му е мокра. Поставил е ръка на кръста й. Не чух въпроса на журналистката. Извинете, какво, не чух, казвам. Вдигам ръка към келнера и поръчвам още една водка. Това ме разсънва, казвам на журналистката, тази нощ не спах много. Все трябва да се оправдавам. Какъв абсурд. На трийсет години съм, известна, мога да танцувам и на ръба на пропаст. Дариус Ардашир се опитва да затвори сгъваем чадър. Бори се с пръчките му доста непохватно. Накрая ги огъва със сила и приглажда как да е плата. Жената се смее. Тази сцена направо ме убива. Журналистката казва: изпитвате ли носталгия към детството си? Гледам как се е навела към мен като към глуха и съм сигурна, че вече ми зададе този въпрос поне веднъж. А, не, изобщо, отговарям, не обичах детството си, исках да бъда голяма. Навежда се още по- близо и казва нещо, което не чувам, взимам си телефона, ставам, извинете ме за малко, казвам. Тръгвам към тоалетната по най-дискретен начин. Леко се занасям, от водката е. Разглеждам се в огледалото. Бледа, с тъмни кръгове под очите. Привлекателна млада жена. Написвам на телефона: „Виждам те“. Изпращам съобщението на Дариус Ардашир. Преди няколко дни му казах, че съм негова робиня и искам да ме държи на каишка. Дариус Ардашир отвърна, че не обича ръцете му да са заети, дори куфарчето му пречело. Връщам се в салона, вече без да се крия. Не гледам към пианото. Като ме вижда, журналистката грейва, на лицето Є се появява нещо майчинско. Можем ли да продължим, пита. Да, казвам. Сядам. Няма как да не е получил съобщението. Дариус Ардашир живее вързан за телефона си. Превивам кръст, източвам лебедова шия. Само да не погледна в тяхната посока. Журналистката рови из записките си, казахте, казва... – Боже мой. – Казахте, че в любовта мъжете са гости. – Аз ли го казах? – Да. – Нелоша фраза. – Може ли да я поразвиете?... Дали ще ми се скарат, ако запаля една цигара, питам. Страхувам се, че да, отговаря ми тя. Телефонът ми светва. Дариус А. отговаря. „Добър ден, дяволче.“ Обръщам се. Дариус Ардашир поръчва питиета. Носи кафяво сако и бежова риза, русата жена е явно влюбена в него, личи си от десет километра. „Добър ден, дяволче“, все едно нищо не е било. Дариус Ардашир умееше гениално да завладее мига. Нощта изтрива всичко от вечерта, думите отлитат като напълнени с хелий балони. Пращам: „Коя е тази?“. И веднага съжалявам. Написвам: „Не, не ми пука“. Но за щастие го изтривам. Журналистката въздъхва и се обляга назад на фотьойла. Пиша: „Нали трябваше да вечеряме заедно снощи?! Или не съм разбрала?!“. Пак трия, трия. Упрекнеш ли ги, мъжете бягат със сто. В началото Дариус Ардашир ми разправяше: обичам те с ума си, със сърцето, с оная работа. Повторих тая фраза на Реми Глоб, най-добрия ми приятел, твоя тип поезия, рече той, и аз ще я пробвам с някоя тъпачка, трябва да проработи. С мен проработи отлично. Нямам нужда да слушам някаква префинена музика. За какво говорехме, питам журналистката. Върти глава, и тя не знае. Мен ми се върти всичко в главата. Махвам на келнера, ощ едни солени ядки, но с повече кашу. Няма да оставя „Коя е тази?“ като единствен есемес. Малко му е. Пък и не отговаря. Хрумва ми нещо. Пиша: „Кажи й, че харесваш само началото“. Супер. Пращам. Не, няма да го пратя. Ще направя нещо по-добро.

Пак повиквам келнера. Той носи чипс и ядките. Искам лист хартия. Казвам на журналистката: извинете, ама тая сутрин нещо не съм наред. Тя вдига ръка, тотално изтощение. Нямам време да се ядосам. Келнерът ми носи голям лист хартия за пишеща машина. Моля го да изчака. Написвам изречението в горния край, старателно сгъвам листа. Моля келнера дискретно да го даде на мъжа с кафявото сако на масичката до пианото, без да казва кой му го праща. С ужасяващо ясен глас келнерът ме пита: на господин Ардашир ли? Потвърждавам, притваряйки очи. Тръгва. Нахвърлям се на шамфъстъка и кашуто. Само да не погледна какво се случва край пианото. Журналистката като че излезе от вцепенението си. Сваля очилата си и ги прибира в калъфката. Почва да си прибира нещата. Не може да ме зареже тук така изведнъж. Знаете ли, казвам й, чувствам се стара. Не си млад на трийсет години. Не можах да спя нощес, четох дневника на Павезе. Чели ли сте го? Стои на нощното ми шкафче, хубаво е да попрочиташ нещо тъжно. Има едно изречение, в което казва: „И лудите, и прокълнатите, и те са били деца, и те са си играли като теб, и те са вярвали, че ги очаква нещо хубаво“. Не пишете това, но нека ви кажа, че винаги съм знаела – ще премина като метеор през тази професия. Журналистката ме поглежда тревожно. Мила е, горката. Келнерът се връща със сгънатия лист. Разтрепервам се.

Стисвам го за малко, после го разгъвам. Отгоре е моето изречение: „Кажи й, че харесваш само началото“, а отдолу с красив почерк той е написал с черно мастило: „Невинаги“. Нищо повече. И точка няма. За кого се отнасят тези думи? За мен ли? Или за жената?... Обръщам глава към пианото. Дариус Ардашир и жената са в много добро настроение. Журналистката се навежда към мен и казва: нещо хубаво ви очакваше, Лула.

* Превод Георги Борисов.

Превод от френски Валентин Маринов – Пело

Ясмина Реза (Yasmina Reza)

БЛАЖЕНИ СА БЛАЖЕНИТЕ (HEUREUX LES HEUREUX)

роман

Първо издание, 2013

Превод от френски Валентин Маринов – Пело

Редактор Георги Борисов

Художник Яна Левиева

ISBN 978-954-9772-86-9

Формат 32/60/84 184 стр.

Цена 13 лв