ИВАНОВА
Тя седи зад трийсетгодишното директорско бюро, което избутаха след ремонта в счетоводството. Да се ползва за някаква работа и да се икономисат пари, а директорката ще си поръча, то се знае, модерно и в цвят, какъвто й приляга. Тя седи зад тежкото бюро и набира цифрите една по една, бавно натиска клавишите. За къде да бърза, да сбърка нещо ли? Подрежда ги в екселски таблици, важно е това, отговорно, попълва бланки, завежда и отвежда всякакви уреди, вещи и книжа, всичко каквото е нужно в Дома на младежите, и никой не я забелязва – въздух е. Да си въздух не е толкова лошо, впрочем, ако ти се слуша, слушаш, ако не – не възприемаш каква реч се носи от съседните бюра. Никой няма да ти търси мнение. Най-много да ти предложи да направиш кафе, че е твой ред, Иванова, но и това не се случва вече, може би не й харесват кафето, ту много силно било, ту много слабо. Или пък кой знае, за някаква дреболия като тази, може да ги извика всички вкупом в кабинета си директорката:
−Я, бързо тук документите за вехторията, дето се пречка в коридора, писна ми вече, по два чорапогащника на ден ми къса. Дайте да го отчислим, че нямам нерви!
А Иванова повдига вежда, такава една хубаво извита, чак директорката да завиди, но още на следващата минута ще забрави и Иванова, и веждата, защото нали и Иванова, и веждата са въздух, да.
−Какви документи? – питат всички хорово, а Иванова задържа веждата си така, повдигната. Стоп кадър.
И плесват ръце! Директорката в изстъпление. Не могат да отчислят вехторията, пустия му роял, дето къса по два чорапогащника на ден. А учениците се катерят като мравки, тук да не е забавачница, я! Пък е и „Блютнер”. Това изречение Иванова изрича като глас от съвестта на директорката, и толкова тихо. Ето така, като жужене на някакво случайно долетяло в стаята насекомо: „Пък е и „Блютнер”. Какво като е „Блютнер” бе, казва директорката, но повече на себе си, понеже вече е забравила Иванова и вдига телефонната слушалка – да звъни. На кого, в кметството ли? Да я подиграват на следващото общинско събрание?! Не, няма да се допита до кметското тяло, секретарката му всичко ще разнесе. И все пак, нали затова е директор, да взема решения! Инструментът трябва да се ликвидира, веднага, в най-кратки срокове, тя директор ли е, или какво – и звъни, трябва на някого нещо да нареди. Ако не вдигне, още ще звъни, не може само на нейната глава да гори този роял:
−Не мога да отчисля пустия му роял. Нямал документи!
В слушалката мъжки глас бавно, бавно говори. Спокойно. Иванова познава гласа на балетмайстора, който бавно-бавно преподава на учениците стъпките на балетното изкуство. Едно-две, едно-две-три, чува гласа му всеки понеделник и всяка сряда когато си тръгва от работа. Едно-две, едно-две-три. Някакъв особен тип сърцебиене е. Затова най-много обича понеделниците и средите. Много й се нрави този глас. Малко такива гласове е срещала, всъщност – нито един, а напоследък си мисли, колко би било хубаво да поговори с този глас на тръгване от работа, а не да бърза да минава за пряко през жп прелеза и по чакълите внимателно да.... прекрачва релсите.
−Значи, щом няма документи, го няма, така ли, въздух е, така ли? А кой ми къса чорапогащниците, а? – навлизат с влом думите на директорката. – Стана ви широко сега в репетиционната, пък аз да му мисля. Да го вземат от духовия оркестър ли? Че на кого му е дотрябвал ?! Я, мини насам! – нарежда.
Иванова се изчервява. Ако остане ще може най-сетне да срещне балетмайстора, пък и защо да не остане, директорката вече я е забравила. Ей сега ще се отдалечи малко от бюрото й, ще се престори, че търси документацията на рояла по рафтовете, макар да знае, че такава няма. Той е най-старият служител на учреждението им, дарен е от едни-кого-си бивш или настоящ еди-какъв-си, но и за това няма документи, само мълва. Но ето го, тук е роялът, другото са подробности.
„Пообелени му са краката, вярно, но пък каква атмосфера създаваше в репетиционната зала, той е масивен инструмент, кралски”.
Тази думи се нареждат в главата на Иванова, вижда ги, прехвърля ги отсам и натам, опипва ги. Но те не са нейни, тя ги повтаря още, и още, като грамофон, и вече не е сигурна наистина ли са чужди. Ако някой я заговори в тази минута, докато се връща в счетоводството или й каже, докато сяда зад бюрото си, време е за кафе, Иванова, твой ред е да правиш, тя би ги повторила. Със същата интонация и със същите паузи, както ги изрече балетмайсторът, който след като влезе в кабинета и й кимна (значи не е въздух!), ги каза на директорката.
Иванова е обсебена от кралския инструмент. До тази сутрин е бил просто вехтория, както казват и директорката и всички тук, от коридора, която хваща прахоляк. Но от днес, той е много повече. Дори ще го сънува. Сигурна е. На излизане от счетоводството бавно приближава репетиционната зала, отвътре се чува едно-две, едно-две-три, спира пред рояла, избърсва праха с влажна кърпичка в такт. Едно-две, едно-две-три! Сякаш роялът потрепва под ръцете й. Отраженията на лампите, надвесени над него, грейват по-силно.
Следващият ден е като другите. Иванова отново е зад тежкото бюро. Разбърква кафето, което току-що е направила, отпива. И започва отново чук-чук по клавиатурата. Но набира цифрите с нов ритъм, натиска клавишите, едно-две, едно-две-три, и спира, нещо е сбъркала, формулата сигнализира за грешка. Да, набрала е буква вместо цифра, поглежда – изписала е името му. Става от стола си, нали е въздух, никой не забелязва, слиза долу при инструмента, да докосне лака, иска да отвори бавно, бавно капака и да види клавишите вярно ли са от слонова кост, както прочете снощи в онази стара книга. Да натисне един клавиш, само един, да чуе гласа му. Какъв глас, какъв глас! Почти човешки. Така й разказа книгата. Всеки може да прочете за този лирически глас, всеки. Тя иска да го чуе.
Слиза, задъхва се. Ако я срещне някой, ще помисли, че отива на среща. С краля на инструментите. Нали балетмайсторът така го нарече. И гласът му сигурно е кралски, като на балетмайстора ли? Завива към коридора с рояла. И ужас – няма го. Само мокро петно. Но как – нали не може да се помръдне, толкова е масивен, нали не може да се внесе отново в репетиционната зала? Чу директорката да крещи, вратата била тясна, всичко било несъразмерно за него след ремонта, не можели да мръднат проклетия роял нито сантиметър. А сега го няма. Къде е?
Съвсем й се подкосяват краката. Сякаш е в сън. От комшарните. Не й се връща при таблиците, сили няма да изкачи стъпалата до горния етаж. Да излезе да поседи на някоя от пейките? Не е добре през работно време, а и ако някой, тъкмо сега, реши да я забележи, ще трябва да измисля основателна причина защо така бездействено седи. Изчезването на рояла не е основание, съвсем не е. А дали директорката вече знае? Как би се зарадвала! А може би тя е предприела нещо още вчера? Но да си купя все пак една цитронада например, опитва се да се успокои Иванова. Сто години не е лизвала, всъщност въобще никога, понеже тези грейпфрути са толкова кисели, но сега и без друго й киселее. И тръгва към изхода.
А там – олелия. Всички от охраната са се събрали, и дори диригентът на Младежкия хор е дошъл, а онзи пенсиониран пианист защо ли е тук, и балетмайсторът, но днес не е нито понеделник, нито сряда! Има и други, струва й се, че тях за пръв път ги вижда. Пенсионерът най се вълнува. Размахва бастун, и всички говорят един през друг. Какво, какво се е случило? Доближава ги, никой не я забелязва.
– Това нещо човешко същество не може да го направи, не! – обажда се пианистът.
– Хайде, хайде! Казаха ми, направих го – отговаря някой, от който Иванова нито гръб, нито перчем вижда, най-вероятно е този някой да седи на земята. Гласът звучи познат. Дали не е на момчето по поддръжката, все му забравя името, а и то от дъжд на вятър се мярка, все не може да му запомни физиономията, на предното стъкло на колата му, като че ли виси по-запомнящ се ароматизатор.
– Не, това не е човешко. Това е престъпление! Оставете всичко, нищо не вдигайте, това са веществени доказателства. Това е престъпление! Убийство е това! – чува тя кралския тембър на балетмайстора, който сега не идва леко и плавно, а някак остро. Сърцето я заболява. И що за думи изрича! Иванова вече бута мъжете, не може да издържи така нищо да не вижда. Кой е убитият?
– Я не пипайте, обажда се другият глас и сега тя е сигурна, наистина на момчето по поддръжката е. − Това си е мое, казва. Иванова дълбае пролука в телата, промушва се някак – вижда го клекнал, държи лост, край него плоскости, някакви вътрешности, като търбух.
– Мое е! – говори той − Аз съм се трепал да разглобявам, значи, мое е. Ще си направя маса от това, вижте какъв гладък лак. Ще си пия водката, екстра ще бъде. И аз съм човек, не само вие можете да се разкисвате в кафенето цели следобеди, нали ви зная! Пък другото каквото остане, тези тука отпадъци, за компот, за огрев, който иска...
– Това не са отпадъци, младежо! – прекъсва го извън себе си диригентът.
Иванова го вижда да доближава отворения търбух, който всъщност не е търбух или купчина отпадък, но тя не разпознава какво е, за пръв път вижда такова нещо. Това са чукчета, чува го да казва. Ръката му бавно повдига от земята дървени ленти, тънки като сухожилия, сякаш някой е разглобил човешко същество, не, не точно човешко, почти. Небрежно оставено, а може би захвърлено, направо на мраморните плочки! Ах! Нима това е... Да!
− По всичко личи, че е бил съвсем нов, говори пианистът.
−Тя е виновна! − извиква Иванова, но макар да крещи, гласът й е потънал гърлото, а то е изсъхнало, дума не може да изрече. Иванова иска да попита къде е директорката? Тя е наредила, тя е... И търси погледа на момчето по поддръжката, иска да отиде, да го дръпне за ръкава и да го пита..., но вижда само размахващия се ароматизатор на колата му, която го отнася, о, Боже, при дърводелеца, и мъжете, които дори не я забелязаха, търчат след автомобила.
Иванова остава сама. Присяда пред рояла, или пред това, което е останало от него. А това, което е останало съвсем вече не би могло да издаде глас. Кралят е мъртъв! Безпомощни клавиши са подпрени на стената. Нали толкова искаше да ги докосне. Тя протяга ръка, никога не е свирила, не знае как, но това няма значение, звук няма да се отзвучи при никакво обстоятелство, въздухът няма да потрепне, клавишът просто ще хлътна в пространството..., но Иванова чува плътен тон, някаква нота възкръсва от небитието. Стъписва я, значи все пак не е мъртъв! Натиска нов клавиш, озвучава нова кадифена нота – ах! Жената събира ръцете си, пука кокалчетата им, въодушевява се, какво да прави, все пак той свири, свири сам, тя само натиска клавишите! Повдига го от земята, бавно като болен човек, подпира го, както жертва на злополука, подхваща го с две ръце, и букет от ноти, като фойерверки, пренарежда вселената. Навярно о тялото й са се докоснали клавишите, и затова..., защото тя няма как с пръсти... И го понася към алеята с пейките, там ще го положи, ще го почисти, ще го докосва, да би могла, би го превързала, би му слепила частите..., и го носи, чувства се лека, обгърната, не, прегърната, някой, като че ли я върти в ритъма на танц, да – валс! И тя се досеща кралят я е поканил, кралят на инструментите. Едно-две, едно-две-три, толкова е леко и нежно! Толкова...
А двама от мъжете, които гониха автомобила вече час седят и мълчат на онази пейка в началото на алеята край Дома на младежите. Избягват дори да се погледнат. Това ли беше всичко? Светът е пълен с шум, не с мелодии, мисли пианистът. Понякога почти се изкушава да го каже на учениците, които идват на солфеж в дома му, да ги предупреди за врявата, която ще изяде звуците. Но се въздържа, само барабани безшумно с пръсти по масичката, докато момичето или момичето свири упражнението. Ще окърши фиданките на телата им, така е казвал балетмайсторът, когато му е споделял, всъщност, те, двамата, повече са мълчали по тези теми, защото понякога брътвежът от намиращи се наоколо усти, заглушава гласовете им кафенето на Дома на младежите. Журналистите наистина трябва да дойдат, иска му се да наруши мълчанието. А белетмайсторът ще се съгласи, да, наистина трябва да се стори нещо, но ще предпочете да не продължи разговора, защото и двамата знаят, че никого от тях не разполага с телефонен номер от нито една медия... Все пак може би диригентът ще доведе някого, нали обеща?
Но ето директорката се задава, крачи нервно, отдалеч са забелязва някаква неестесвеност. Мъжът вижда лицето й, иска да го покаже на другия, но той вече го е забелязал. Гузна е, като че ли мокър парцал я е мацна и е изтрил всичкия й грим. Скоро да й кажем, в очите да й кажем какво възнамеряваме, всеки момент ще дойде и диригентът с журналистите, не може така, мислят си, и без да са се уговаряли се спускат към нея, бързаща да влезе във владението си. Гузна е, без съмние, да! Как можахте, как можахте, пени са на устата им въпросът, който е и сякаш проклятие. Така го и изричат, с чувство. Един през друг. Лицето на дирекорката не се променя, изражението й стои все така празно. Дали е разбрала, навярно гласовете им са се слели, макар че би могла и с предугаждане...
–Как можахте да накарате за разглобят рояла, вие съзнавате ли какво сте..., изрича балемайсторът, но спира. Стъписва го празното лице, сякаш говори на нарисуван с тебешир човек. Нарисувана с тебешир жена! И тази тебеширена директорка, която сякаш след безкрайно дълго взиране в мъжете, разбира какво й говорят, отговаря, дори повишава тон, извън себе си излиза, извън тебеширените очертания на живота си, гласът й се разтроява – те знаят ли, че никакво време нямала. А два часа показания давала. Сякаш друга работа нямам! Знаете ли защо? Мъжете не знаят, и откъде, то тя, ето, крещи го, подава се от прозореца горе някаква чистачка, за да чуе, олеле, майко, изпищява жената с парцала, заради младичката счетоводителка! Изчезнала и никой нищо не знаел?! Каква е тази съдба, казва си жената горе и й се провиждат страхотии. Каква е тази съдба, изрича и директорката, с нестабилни хора и инструменти да се занимавам, бе?!