НОВ ЧЛЕН
Не ми ли даваш? Правилно. Нали знаеш, ние кучетата не можем да устоим на сладкишите, въпреки че ни вредят. Не трябва да ядем захар, защото нямаме един орган, който вие, хората, имате. Нямаме тука… това нещо. Нали знаеш, това…? Разбира се, че знаеш, затова и не ми даваш…
Все пак… Половин бонбон няма да ме убие. Половината ще изядеш ти, а половината ще дадеш на мен… и това е. Или поне една трета…
М… Мерси. Всъщност, мисля че и от цял бонбон нищо няма да ми стане. Но, няма значение. До къде бях стигнал? Аха…
Казах ли ти, че стопанинът ми непрекъснато отиваше някъде и се връщаше? Че целият беше разтърсен и объркан, че пушеше много?
И така, един ден стопанинът се върна с жена си. И с още нещо. Стопанинът ѝ отвори вратата и пое малък вързоп, който миришеше като най-необикновеното нещо на света. Това беше миризмата на някакво мляко, нещо подобно на варени картофи, крем за ръце и разни други работи. Тази миризма беше толкова специална, че дори за секунда в живота си не можех да я забравя.
Стопанката, която вече не беше толкова дебела, внимателно му подаде вързопа и полека излезе от червения автомобил. Стопанинът взе вързопа, целуна нещо в него, клекна и ме извика. Приближих се и видях, че увито в платното лежи малко същество, дребно и безпомощно, по-безпомощно и от току-що родено кученце.
Опитах се да близна това малко същество. Нали знаеш, ние кучетата така правим когато искаме да се запознаем с някой и когато някой ни е мил.
Тогава стопанката напсува кучето на стопанина, тоест мене, защото аз бях единственото куче, което имаха. Стопанинът светкавично се изправи на крака и внесе вързопа през портата до вътрешния двор.
Като минаваше, жената на стопанина се опита да ме ритне, но аз умело се отдръпнах и тя за малко не падна, след което изчезна след стопанина и вързопа. Сърдито псуваше всички кучета по света.
После ми беше терсене, че не ѝ позволих да ме удари.
И да знаеш, съществото пред което моят силен и голям стопанин, господарят на къщата и двата двора, скача на крака – трябва да се уважава.
Или… Или летиш от двора.
Майка ми Ванда, би могла да ти разказва за това.
Из романа "Аз съм куче... и се казвам Салваторе" (2005)
Превод от сръбски: Мария-Йоанна Стоядинович