ПАТЕТИЧНО
Обичаме, защото е имало книги. Ролан Барт
Това са изповедта и дори самопризнанията на един литературен трафикант. За колегите, които предпочитат „високия наратив” на съвременния академичен дискурс - недисциплиниран разказ за интердисциплинарни дискурсивни феномени.
Неведнъж съм се шегувал, че като подзаглавие на учебната програма по журналистически жанрове би могло да пише „Червена книга на застрашените журналистически видове”. Вярвам, че всички споделят тревожното усещане, че поне печатните медии описват, разказват и разсъждават върху нашия свят посредством жанрове, чийто брой отдавна е сведен под санитарния минимум. Това е един от симптомите за криза в обществото, доколкото всеки журналистически жанр поставя ударение върху дадена, строго определена черта от журналистическия факт. И тук говоря единствено за количеството, без да поставям въпроса за качеството. Следствието от кризисната редукция на броя на журналистическите жанрове е не само непълноценното и раздуто битуване на оцелелите жанрове, но в крайна сметка това е една опростителска картина на достатъчно сложен свят. Чезнещото формално разнообразие на журналистическите жанрове, обаче, води не само до чезнещ смисъл в информациите и интерпретациите поне по вестникарските страници, но и до чезнещи условия за договаряне на съвместното ни щастие, води, в крайна сметка, до изчезващи или небрежни читатели. Защото за мен кризата, каквато и да е тя, е именно болестно и безвъзвратно чезнене на нещо, от което се нуждаем, без да се появява нещо друго, което да го замести...
Аз съм поет, по-скоро сегиз-тогиз поет – и, нещо повече, не съм родом от журналистиката, а неин доведен син. Много често съм търсил алиби за своето присъствие като външно тяло между нейните щедри стени, на които оставам длъжник. Примерно, опитвал съм се да заменя в името на факултета, в който преподавам, понятието комуникация с общуване, дори с любопитство и общителност, за да си върна живеца у него. Бях писал преди години, че за мен стихотворението все по-често е новина. Новина гореща, непредвидена, неблагоприятна. Новина за отклоненията на моето тяло спрямо други тела. Новина, която желая да скрия, но не успявам.
Точно това разбиране за литературата като новина ме превърна в литературен контрабандист. За да мога да допринасям срещу оредяването и разпада на журналистическата жанрова система, аз започнах да „незаконно” да транспортирам литературни похвати отвъд границите на фикционалното – в нарушение на приложимите закони или други нормативни актове за жанрова журналистическа чистота, които сами и незнайно защо сме си наложили. По време на лекции и упражнения да вкарвам в затвора на достоверното онази фикция, при досега с която фактите биват преподчертани и в, крайна сметка, избистрени. Аз се опитвам да вкарам „забранената” тук литература, защото тя е опасен наркотик и откроява границите на истината, откровява самата истина. Искам да превърна литературата в спаринг партньор на журналистиката. Искам да спестя на литературата данъчното облагане от страна на вечността – и да я превърна в хранителна среда и опора на журналистиката, PR-а, книгоиздаването дори. За да ги галванизирам и възвърна техния чезнещ смисъл. Защото кризата, в която днес от участници се превръщаме все повече в изтощени наблюдатели, е преди всичко не криза на недостига на пари, а на жив и здравословен смисъл. И аз се опитвам чрез контрабандата на литературни вируси да предизвикам разсънването на журналистическите жанрове, да предизвикам съпротивителните им сили. И само с това мога да бъда полезен.
Прочее, през последните десетина години ми се случи да беседвам с писатели не само от своето поколение и от различни краища на света. И далеч преди развихрената студенина на кризата чух от всепризнати колеги, че все по-слабо различават журналистическата си от чисто писателската си практика, че самото въображение, фикцията, е неразривна част от реалността, а не нейно противостояние.
Ясно е, че всички тези самопризнания са дело на безпаметен литературофил, за който Кантовият спор между факултетите е приключил. И като поет не разбирам приятелите си, които набеждавам за литературофоби и за които литературата не може да бъде разглеждана в контекста на журналистиката и като че ли е срамна дума и опасна, годна за неглижиране дейност. Бих искал да добавя, че по отношение на литературата антонимът на думата любов не е омраза, а страх... Каквото и да правя тук, целта ми е да върна именно вълнението от четенето и писането. Да върнем вълнението от общуването с истината, колкото и високопарно да наричаме общуването комуникация. Без вълнението, според мен, академичната критическа рефлексия е невъзможна. Няма да забравя смятания за култов испански поет проф. Луис Гарсия Монтеро, който ми каза: Има академични учени, на които им липсва чувствителност към активното творчество: те могат да откарат часове в дискусия за запетайка в някой класически текст, но не са в състояние нито да се развълнуват от него, нито да обяснят защо той продължава да вълнува хората.
Защото за какво правим всичко, ако не насочваме себе си и студентите към фактите и към истината, която да вълнува и нас, и нашите читатели. Защото истината връща чезнещия смисъл – и предоставя излаз от кризата. Защото малко книги са чели нашите журналисти и затова журналистиката ни днес е проблемът, а не решението. Неспособни са да различат факт от фикция – и това се дължи както на нечетене и отказ от системни дълбочинни усилия, така и на травмиращо преподаване на литература в училище.
Всичко това това ни най-малко обаче не означава, че привилегировам съвременната българска литература, напротив. Както сподели моя близка: Огромна част от българската литература в момента се занимава с факти (често битовизми от настоящето и миналото, рядко бъдеще, никакво бъдеще), а огромна част от българската журналистика - с фикции. И огромна част от българската литература и журналистика е лоша, защото лъже: първата лъже, че борави с фикции, втората - с факти. Ако правеха същото, но си признаваха, можеше и да са добри... Мисля, че нивото на съзнателност и качеството на наблюдателността, вълнението, което споменахме, човеколюбието (ами да, трябва да си обичаш читателите) са тези, които всъщност правят нещата да имат смисъл. Тоест има добри и лоши текстове, а балансът фикция-факт не е задължително добър или лош, репортерски или художествен, лъжа или истина.
Моето решение за описаната от нея картина е именно „незаконен” литературен трафик, в който, оттласквайки се литературни средства, да придадем отново мощ и красота на фактите в репортажа, фейлетона, памфлета, да изреждам ли още и още – всеки един от които вече жанров Лазар, застинал в очакване. Литературата съществува, и още как, и нашите студенти се нуждаят от нея, за да се справят с неудовлетворението си от медиите, които отказват публично да признаят собствената си хипертрофия, а тайно завиждат на литературата… Да променят същите тези медии.
Разбира се, готов съм да понеса цената за литературната си контрабанда. На финала ще призова двамина авторитетни защитници. Първият е проф. Богдан Богданов, който неотдавна написа бляскавия текст „Какво е литература”, в който казва, че „литературата е отворена система, която става по-разбираема, когато за нея се мисли по-широко” и че тя, като „динамичен предмет”, може да „прехожда към други неща-идеи, които не са литература”. Вторият е Ричард Рорти, приписващ вдъхновяваща сила на литературните творби, които карат хората да мислят, че в този живот има повече, отколкото изобщо сме си представяли, карат да ги да изработват заедно обществената надежда. Нещо, което оглупяващата ни тук стихия на медиите, според Богданов, надали може да направи.
Защото кризата е в неспособността на медиите днес да разберем себе си чрез тях така, както се разбираме посредством литературата. Защото аз не искам подмяна на фактите с фикции, а фикционалните похвати да оголят фактите.
Надявам се, поне Богданов и Рорти се застъпят за мен, когато ме наближи санитарната полиция. Неоснователната поява на поезията винаги е смекчаващо вината обстоятелство.