МОМИЧЕ СРЕД
КРИСТАЛНИТЕ ЧАШИ
В нашата Томайска къща, която така и още
не е виждала, моята майка е усмихнато
момиче. Дни наред, без една-едничка
думичка, само ме гледа какво правя, какво чета
и какво пиша. Дори когато й пиша писмо, на нея,
която продължава да живее в града, който буквално
вече не съществува. Освен в мислите на онези, които в
него нощ след нощ будуват в страх за живота,
както и в сънищата на хората, които, навсякъде по света,
с любов, болка и трепет го помнят
такъв, какъвто беше някога. Всеки ден
слънчевият лъч, който пронизва
листата на лозата пред къщата,
позлатява лицето й. Тогава става още
по-звънък смехът й. Веселият смях
на момичето сред кристалните чаши,
в кухненския бюфет, където държа
снимката от нейната младост, както тя
държи моята, в кухненския бюфет на своето
сараевско жилище, където съм с дълга
посребрена брада. Сякаш по нея
през лятото е паднал сняг.
Превод: Людмила Миндова