ТАБУТАТА В ПИСАНЕТО ЗА ДЕЦА
ПРИНЦИПЪТ „НАУЖКИМ” – ОТ ДЕТСКАТА ЛИТЕРАТУРА КЪМ ЖИВОТА
Като писател, аз нося отговорност за историите, които разказвам. Отговорност пред читателя, пред мен и пред самата история. Защото историите изчезват, ако не се намери някой, който да знае всичко за тях. Или ако този някой ги пренебрегне и не ги разкаже.
Това важи изключително за всички истории, които са свързани с не особено приятни за слушане факти. Историите „табу”.
Смърт, изоставяне, сирачество, лъжа, страх, унижение, гавра с невинността... Това са все неща, за които много от големите хора не искат да четат в детската литература. Защо? Защото им става страшно! Страшно, дори от мисълта, че на детето може да му се случи нещо страшно. И ето, че се получава омагьосан кръг. Страх ни е да четем на децата за страха. Страх ни е от детската реакция, срещу нашия изпълнен със страх свят...
Тук се появява отговорността на детския писател. Моята отговорност. Защото аз трябва, без страх, да пиша за страха. И да дам пример за преодоляването му. Това е моята мисия.
Детето, искаме или не, научава, че съществуват страшни неща. Но как ще разбере, че може да излезе победител от тях? Единственият познат начин е принципът „на ужким”. Друг работещ начин няма. Някой беше казал: „Детето знае, че съществуват дракони! Единствено приказката, обаче, ще го научи, че драконите могат да бъдат победени!”
И това е твърдение, което съдържа истината.
А приказката, някога се е случвала. Някога, в зората на човечеството, хората са подлагали децата си на едно религиозно-мистично въвеждане в начините за живот на възрастните. Достигайки, определената за встъпване в ритуала, възраст, децата са били изпращани в горите. И ето, че вече можем да дадем имена на тези деца: Палечко, Снежанка, Хензел и Гретел, Златка – златното момиче и братчето – еленче. В горите на света, децата научавали вярванията и преданията на човешката общност. Разказвали им ги учители-дарители. А магьосниците от рода ги подлагали на истински изпитания, заплашващи съвсем реално живота им. Накрая им бил връчван, запазен специално за всеки от тях, дар – или оръжие, или предмет от бита (също като вълшебните дарове). Което от децата успявало да преодолее изпитанията получавало ново име. И в не малко от случаите, имало право да създаде първото свое семейство. Народната вълшебна приказка се движи в същия ред. В повечето случаи, завърналият се, след битките, вкъщи герой е с ново име или външност. И разбира се, всичко вечно завършва с “на сватбата, три дена пили и се веселили!”
Приказката заживява, в момента, в който древния ритуал отмира и оставя ярък спомен, във вид на разказ. Значи приказката се е родила защото верското е изпаднало до битовото, когато сакралния свят се е разтворил в ежедневното развитие на технологиите. И ето, че на равнището на колективното подсъзнавано (по К.Юнг), между праисторическото дете, което е било принудено на своя глава да изпита ритуала на инициацията и детето, от исторически познаваните епохи, което се докосва до света на възрастните, се установява много дълбока връзка. От тази теория следва, че индентификацията между всяко едно съвременно дете и Палечко се дължи не само на психологическа, “но и на една много по-дълбока, вкоренена в тъмните пластове на кръвта” (Дж. Родари) причина.
В тези „тъмни пластове на кръвта” намираме и архетипа на „сирака”. Палечко, Снежанка, Хензел и Гретел, Златка – златното момиче и братчето – еленче... Всички тях ги свързва едно, те всички са сираци или изоставени деца. Те всички носят архетипа на „сирака” в себе си.
Разочарованата невинност поражда този архетип. Колкото са по-големи вярата и идеалите на „сирака”, толкова по-ужасна и ужасяваща става реалността. Чувството, че си в кожата на архетипа „сирак” е изключително болезнено. Светът става заплашително място. Пълен е с капани и отвратителни, зли хора. Водещата емоция в този архетип е страхът. Основната му цел е оцеляването. Архетипът „сирак” е със сложна структура. Той води към много пропадания, но само към едно постижение. Постижението се изразява в това да напусне безпределната невинност. Да загърби отрицанието. Да открие, че страданието, болката, загубата, бедността и смъртта са неизбежни. Че са част от живота. Колкото по-големи са били надеждите и илюзиите в началото, толкова по-силно „сиракът” ще се сблъска с болката и гневът. „Сиракът” жадува за връщане към безпределната невинност, когато е бил обгрижван от любящи баща и майка. Липсата на тези грижи и любов го измъчва и чувството за безсилие става непоносимо. Копнежът по безпределната невинност и по родителската любов, която не иска нищо в отплата, е чисто детски копнеж. „Сиракът” се чувства отделен насила от този първичен рай. Този копнеж го кара да тръгне по пътя на израстването. Изкачването към едни осмислени и нови висоти на доверие и надежда е дълго и бавно. Но именно архетипът на „сирака” е призван да започне това изкачване. Въоръжен със спомена за изгубения рай, „сиракът” върви през трудности и клопки. Тази стълба го отвежда в градините на други архетипи. Но крайната му задача е да се научи да вярва на себе си и на собствените си сили.
Всяка приказка малко или много започва тъкмо с този архетип. Защото всяка приказка започва с откриването на някаква загуба. Според Владимир Проп, функциите на народната, вълшебна приказка са 31 на брой. Ето някои от тях: 1. Един от членовете на семейството напуска дома (определението е “напускане”). 6. Антагонистът се опитва да измами своята жертва, за да има власт над нея (измама, подвеждане). 9. За случилата се беда се съобщава, към героя се обръщат с искане, молба, заповед (посредничество, съединителен момент). „Напускане или смърт на родител”, „измама или подвеждане”, „съобщаване за беда”... Това са все загуби, за които разбираме още в началото на вълшебната приказка. Но ако някой мисли, че функциите си стоят само в приказките и за нищо друго не стават, наистина се заблуждава. Достатъчно е да погледнем по-голямата част от днешните фантастични и фентъзи романи. Да се взрем в поредния екшън или трилър от киноафиша.
Единственото оръжие на архетипа „сирак” е принципът „на ужким”.
Децата ни растат много бързо. „Сиракът” като архетип започва да се намесва много рано в детското блаженство. Така и трябва да бъде. Опознавайки света, детето трябва да започне да разчита на себе си. Подпомагано от възрастния, то трябва да се научи да вярва на собствените си сили. Иначе ще се превърне в инфантилен голям човек. А не мисля, че има родител или педагог, който съзнателно да пожелава такова развитие, на което и да е човешко същество. Но едновременно, възрастният е длъжен да предпазва крехкото стръкче от преждевременно пречупване. Това е много отговорна задача за големите. Защото те трябва да въоръжат малките за битката при опознаването на света.
Как да стане това? Точно тук се започва с грешки. Съществуват големи хора, които се страхуват от измислицата, от въображението, от принципа „на ужким”. Това са големите хора, които не разрешават на малкия човек да развие тези оръжия. Страхувайки се от приказката, която говори за смъртта, изоставянето и болките на живота, тези големи хора отричат тези приказки. Не допускат децата до тях. Прикривайки се зад натруфени думи като , че „детето трябва да познава реалността, а не някакви фантасмагории и измислици”, тези големи хора изолират децата от единственото работещо оръжие срещу страшните неща в реалността. Оръжието на фантазията. Оръжието на принципа „на ужким”.
Така се раждат и темите „табу” в детската литература.
Всъщност темите „табу” са плод на двайсети век. И за съжаление продължават да съществуват в двадесет и първи. Защото преди това митът, легендата и народната вълшебна приказка са извършвали своята мисия в човешкото общество. Насищали са детската фантазия с зли и добри образи, успешни и не толкова успешни митарства и приключения. Показвали са велики победи, но и велики трагедии! И с това са давали ключ към решенията на детските страхове и гняв срещу действителността...
Народната вълшебна приказка е имала силата и самочувствието да увлича и малки и големи. Разделението „за деца”, „за възрастни” не е съществувало. И тя е успявала да даде утеха и храна за размисъл на всички.
За авторите, с точно посочени на кориците на книгите имена, тази отговорност е огромна. И тежка. Ето защо се появяват детски писатели, които захаросват реалността.
В романа от края на деветнадесети век „Дневникът на един ученик” на Едмондо де Амичис, един безпорно романтически роман, се проследяват няколко погребения, случили се в живота на дете. В много от детските романи на двадесети век, погребения вече няма. Смъртта и сирачеството са изхвърлени от литературния живот на децата. Как тогава те ще ги опознаят? Как ще ги осмислят преди да се случат в техния живот? Единственият приемлив принцип „на ужким”, тоест: „аз си представям, аз си фантазирам, че съм този герой, който отива на погребение и остава сирак” е забранен за децата. Да! Но в реалния живот на детето смъртта и сирачеството се случват, нали? И тогава детето, лишено от примери от книгите, изпада във житейски вакум. И тогава вече е късно за книги... Тогава, детето може да прибегне към много по-разрушителни средства. Към дрога, алкохол... Защото то не е имало достатъчното време, предварително да разбере, с оръжието на фантазията, че в живота съществуват страшни моменти. И че тези страшни моменти могат да бъдат преодоляни с времето. Че детето има право да скърби и да се плаши. Но и, че е способно да премине невредимо през тези изпитания и накрая да бъде победител над разрушителните сили.
Точно децата, лишени от приказки, лишени от „сигурността на фантазното”, както казва Туве Янсон, са децата, които лесно прибягват към лесните „решения” на дрогата, алкохола, разврата, насилието и зависимостта от виртуалната реалност.
Архитипът „сирак” все повече се налага в политизирания и глобализиран свят. Това е светът и на нашите деца. „Сиракът” става водеща архитипна фигура, защото децата ни все повече се чувстват отдалечени от своя рай. Децата са подложени на „агресията с която ние все някак успяваме да се справим. Но те не успяват. Те не са устроени така, че да могат да поемат огромната липса – липсата на радост, на влюбеност, на празници, на приятелство, на смях, на доброта. Нямат защитни механизми, които да компенсират тези неща. И самотата им става по-голяма от нашата. И незнанието им за добро и зло – по-голямо от нашето. И мълчанието им – по-страшно от нашето.” (Теодора Димова, созополски семинари по творческо писане. Сборник лекции 2008-2011, с.16)
Затова детският писател е призован да намери новите идеи и новите страсти, които ще поведат тези модерни деца към тяхното модерно израстване.
Аз мисля, че точно захаросаната литература за деца отхвърли своите читатели. И ако днес се чудим дали децата четат или не, за това са виновни писателите, които пишеха тази захаросана литература.
Архетипът на „сирака” в детето, архетипът, който е отговорен за израстването на човека изисква друга литература. И не е случайно, че фантазийната история на Джоан Ролинг толкова запали децата да четат. Ролинг се върна към народната вълшебна приказка. С нейните внушения, с липсата на „щастливото, захарно” детство. В изключително гротесковите герои на Ролинг, описващи съвременни големи хора, децата видяха света около себе си. Структурата на вълшебната приказка им позволи да си пофантазират, как се справят с тези „съвременни големи хора”. Позволи на „сирака” в децата ни да израсте. И разбира се никак не е случайно, че Хари Потър също е сирак. В томчетата на Ролинг принципът „на ужким” работи.
В любимите на децата комикси и филми, също присъстват герои, при които принципът „на ужким” работи. Предателство, изоставяне, екперимент или сирачество се преплитат и точно този принцип превръща рисунките в реални герои. Например бащата на Хълк (герой от едноименния комикс на издателство „Марвал”) „е искал да създаде свръхчовек от собствената си плът и кръв, а след това се е уплашил и се е опитал да го убие... Естествено от тук започва и проблемът на героя – да търси своето право на израстване и да бъде различен” (Нейкова, Радостина: „Комиксът на съвременния екран”, София, ИК„Просвета”, 2009, с.41-42) А и „сюжетно филмът отключва елементи на драма и трилър и почти митологични моменти от вечния двубой между баща/творец и неговото създание” (Нейкова, Радостина: „Комиксът на съвременния екран”, София, ИК„Просвета”, 2009, с.42)
Принципът на въображение и фантазия е толкова важен, че дълго време е бил обект предимно и само на философски изследвания. Разбира се, трябва да се върнем до ХVІІІ век, за да разгледаме първото разграничение на фантазия и въображение. В това направление са работили Волф, Кант и Фихте. Но основен принос има Хегел. За Хегел и въображението и фантазията са определения за ИНТЕЛИГЕНТНОСТ! Но интелигентността като въображение е репродуктивна, а като фантазия е ТВОРЧЕСКА!
Дали защитниците на табутата в детската литература и тези, които смятат, че тя е изградена от „опасни измислици” са наясно, от какво искат да лишат децата? Принципът „на ужким” се оказва решителен за интелигентността въобще!
Архитипът на „сирака” няма друго оръжие, освен интелигентността, превърната в творческа фантазия. За да се „прероди” в голям и силен човек, детето има нужда от своите фантазии. И някой трябва да пише канавата за тези фантазии. Детските писатели трябва да тъкат тази канава.
Всъщност принципът „на ужким” – фантазията е суперсилата, която измъква детето от архетипа на „сирака”. Суперсилата, която може да го превърне във воин, магьосник, мъдрец и цар в неговото си духовно и психическо царство. Може да го превърне в житейски победител.
В моята приказна повест „Нещото в тъмното. История в черно и бяло” три момчета от дом за сираци и изоставени деца успяват да се справят със страха и гнева, който носят. Тъй като дори не им идва наум да пишат доноси, те достигат до неприемливо за обществото решение и запалват зимника на дома. До това им решение ги довежда описаната от мен серия от фантазийни и фантастични образи и случки. Разбира се паленето на чужда собственост не може да се приеме за правилно. Но за тези момчета това е единственият начин да покажат на света, че в детския дом се извършва насилие над децата. Че директорката на дома си върти частен бизнес, чрез детски труд. Толкова много неща, за големите хора, излизат наяве след този пожар... Той осветява престъпления срещу децата.
И ако съм написала нещо обществено неприемливо, то е в полза на деца, които биха искали да направят нещо такова в реалността. За да покажат отчаянието си от света на големите. За децата, които ежедневно се сблъскват с този краен свят на отчаяние са нужни крайни литературни решения.
Аз съм голям човек и мога да се справя с тази отговорност. И не се интересувам от табутата. Ако малкото дете, което живее реално в такива условия, успее да се добере до моята повест навреме, може би, само може би, то ще изпита катарзиса на литературните ми герои. Може би, само може би, принципът „на ужким” ще се задейства и детето ще се пребори със собствената си фантазия за собствения си живот.
Знам, че по отношение на детските домове, това са само добри пожелания, но всичко зависи от нас – големите хора. Ако има повече от нас, които не се съобразяват с табутата в детската литература. И ако успяваме да наложим принципа „на ужким” все повече. Тогава може би, само може би, нещата мъничко да се променят. Защото, въпреки, че става много бавно, само и единствено идеите могат да движат света... А идеите са плод на интелигентност и креативност.
Интелигентността наречена ТВОРЧЕСКА ФАНТАЗИЯ.