ВЪЖЕНЦЕТО
Поньо, или Панайот, беше от емблематичните луди на града. Денонощно кръстосваше улиците с някакво проскубано куче и с вечното въженце в ръцете си, което въртеше неуморно. Беше около четиридесетгодишен и кротък, но ако се случеше да го наобиколят хлапетии, да подвикват и да го замерят с камъни, побесняваше и крещеше: „Ааааа! Ефеее! Чужд баща, ааааа! Рижата вещицааа!”. Децата хукваха – ужасени от смъртна опасност плъхчета, грамадният Поньо се тресеше в конвулсии няколко минути и повтаряше едно и също, после се успокояваше и продължаваше по пътя си.
Беше се родил нормално петкилограмово бебе, одрало кожата на майка си Ева, червенокосо като нея. Второ дете в семейството, растеше послушен и вечно щастлив. Сестра му, седем години по-голяма, често го извеждаше, приятелките ѝ се надпреварваха да го гушкат и да го целуват по пълните розови бузки, а той гукаше и се усмихваше на всеки. Когато поотхвръкна и започнаха да го пускат да играе на улицата с другите деца от околните къщи, нямаше по-бърз и по-силен сред връстниците му.
Поньо живееше безметежно: в училище се справяше без усилия, беше първи по математика и в часовете по физическо побеждаваше във всяко състезание. Малко преди да навърши 11, една вечер баща му си дойде късно и каза на него и на сестра му да излязат и да се върнат след час. Те се спогледаха изумено – защо ги гонеше навън на студа, – но тонът му не търпеше възражения. Когато се прибраха, ги посрещна сподавеният вой на майка им – ридаеше отчаяно, легнала по корем в спалнята, а баща им го нямаше. Повече не се появи. Чак след седмици Ева пак заприлича на себе си и обясни на децата, че баща им си има друга жена, от която чака бебе, и е отишъл да живее с нея.
Поньо се промени, затвори се. Защо всичките му приятели бяха с майките и бащите си, а той вече не? Знаеше, че е лошо да завижда, но точно завист го гризеше и когато някой го попиташе къде е баща му, лъжеше, че се е качил на кораб и плаването ще е много дълго, защото е околосветско. Постепенно децата престанаха да му задават въпроси, а с това изчезна и неговата неприязън към тях. Свикна да са вкъщи само тримата, но когато една вечер майка му каза на него и сестра му с овладян глас, че им се е родило братче, а после извади от чантата си пакет цигари и Поньо за първи път я видя да пуши, той кресна „Мразя това бебе, мразя и татко!”, заключи се в стаята си и рева безутешно.
Учебната година беше към края си, Поньо за първи път не реши всички задачи на класното по математика и учителят повика Ева на разговор. После тя нарежда дълго пред сина си, че животът им трябва да продължи и както тя ходи на работа всеки ден въпреки всичко, и както сестра му завършва с медал гимназията, така трябва да се стегне и той. Обеща ѝ, че догодина пак ще е отличник.
Беше лято. Децата сутрин отиваха на плаж, а после играеха на улицата. Майките им – повечето домакини, се събираха привечер пред портата на леля Веса, съседка на Поньо. Веднъж той дочу, че говорят за майка му, и се промъкна тихо в двора на дома си, скри се в клоните на смокинята до оградата да подслушва.
- Главата си режа, че е истина – каза леля Веса, а тънките ѝ, изрисувани с молив вежди почти опираха тенекиените ролки, на които вечно беше навита рехавата ѝ косица. – Антон хванал Ева на калъп с брат си и затова я оставил, а...
- Чакай малко – прекъсна я дебелата леля Мара. – Че той има сестра, не брат!
- Как да няма брат? – заупорства Веса.
- Ей така! Ти ли ще знаеш, дето едва от 5 – 6 години си на тая улица, или аз, родената тук?! Тони ми е съученик!
- Добре де, нещо не съм разбрала. Значи я е заварил с мъжа на сестра си...
- Пфу, господ да я убие мръсницата! – това беше леля Пенка. – Пък иначе кротка като божа кравичка! Кой да се сети, че е такава разпасана, ама знае ли човек...
- Не говорете глупости за жената, срамота е – намеси се майката на Миро. – Ходи на работа, гледа си децата. Какво ви е направила?
- На нас нищо, ама теб може и да те накара да си ореваваш дните – ужили я Веса.
- Какво искаш да кажеш?
- Ами нищо. Само това, че на твоя му изтичат очите, щом я види тая Ева.
- Ти... от къ-къде знаеш? – заекна майката на Миро.
- Нали гледам какво става! Не се коси, те и нашите не са пò стока, дай им подир курви да тичат...
- Стига де! Врели-некипели, днес съвсем ви е напекло – леля Мара се опита да замаже думите на Веса, но тя продължи:
- Ама вие защо се чудите? Не я ли виждате каква е въртиопашка? Тези червени коси, пуснати до кръста... И гъсти, гъсти, гребен не можеш да вкараш!
- Да не мислите, че ги има по рождение? – продължи Пенка. – Че то кой е с такъв цвят?
- Ами синът ѝ например. Откого според теб го е наследил? – контрира леля Мара.
- Е, че той е дете! Как я мислите тая: четиридесетгодишна жена, а с такава коса – огнена и без бял косъм! Сигурно намира отнякъде оная едновремешна египетска къна с яребичката. Свекърва ми все с нея се клепаше...
- Ще намира ами – майката на Миро вече не се съмняваше, че Ева е мръсница. – Нали работи при военните. Много дълго мълчах, ама сега ще го кажа: нощем при нея се изреждат офицери!
- Как разбра? – накокошини се Веса. – Иаз да не усетя!
- Виждам ги, като минават през двора, а копчетата на униформите им лъщят на луната. Стройни такива, с широки рамене и на хубаво миришат: скъп одеколон и вносни цигари – не като моя шофьор на бензин и на качак...
- Офицери... – въздъхнаха вкупом жените, а леля Веса дори стрелна остро езиче между дребните си зъбки и облиза замечтано начервените си устни.
- Ами тая тънка талия? – освести ги дебелата Мара.
- Е що се чудиш? – каза Веса. – Сигурно я стяга под роклята с офицерски колан. Че то може ли жена, родила две деца, да е с такова тяло?
- Ей, сестрициии! Да си опичаме акълите и да си отваряме очите на четири, че да не ни пламнат къщите от тая парясница, дето...
На Поньо му идеше да изкрещи, но слезе от дървото и се прибра вкъщи. Почти не спа тази нощ: заканваше се как ще каже на онези жени, че никакви офицери не идват у тях, а баща му е избягал при чужда жена; как чува плача на майка си тогава, когато всички шумове утихнат и се спотайва дори и бризът; после се унасяше и сънуваше бебето, което му беше брат и което мразеше до смърт...
Успа се и излезе късно, помъкнал торбичката си с лимки*. Другите се бяха скупчили около Миро, а той нещо се сополивеше. „Няма ли да играем?” – попита Поньо, те само мълчаха и го гледаха. После се отдръпнаха настрани и си казаха нещо.
- Днес ще ходим в гората до плажа. Ще търсим гнезда. Идваш ли? – попита Светльо, най-големият от всички.
- Ама и аз, и аз, нали! – изцепи се възторжено шестгодишният Ванко.
- Без тебе, дребен! Идваш ли, Поньо?
Беше недоспал, но като че ли и останалите не бяха по-добре. Вървяха безмълвно, унило подритваха камъчета, стъпките им потъваха в прахта и погледите им не се спираха на страхливите зелени гущерчета, които мълниеносно се шмугваха в тревите. Навлязоха в гората и с облекчение вдишаха прохладата, но май само Поньо се оглеждаше за гнезда. „Ето, вижте го!” – провикна се, проточил врат, и тогава приятелите му го връхлетяха.
Бранеше се с цялата си мощ, но те бяха осем озверели момчета, обединили силите си срещу един. Осъзна се, вързан за дърво – ръцете му бяха вдигнати над главата и го боляха.
- Защо бе?! – опитваше се да не плаче, от носа му течеше кръв и влизаше в устата му.
- Ааа, защо ли, мръсно ефеее**! – кресна Миро и го срита. – Снощи баща ми се напи и каза, че... че...
- Баща му щял да ги остави и да вземе майка ти! – изстреля Светльо. – Чужд баща ще крадеш, а, защото твоят не те иска! Чужд баща!
- Не е вярно! Пуснете ме! Пуснете ме!
- Тук ще си висиш, гадно ефе! – изсъска и Васко, най-добрият му приятел. – Тук! А да те видя сега! Нали си най-якият? Да дойде оная рижа вещица да те спасява! И тя да пукне, и ти да пукнеш!
Ева се върна от работа, не видя Поньо пред къщи, но помисли, че е някъде из махалата. Бяха само двамата – дъщеря ѝ, вече пълнолетна, беше отишла с приятели на палатка. Стана късно, а сина ѝ го нямаше. Излезе навън – улицата беше тиха и пуста, и тогава се изплаши. Влизаше в съседските дворове, хлопаше по вратите на домовете и разпитваше за Поньо: деца и родители вдигаха рамене. Обикаляше квартала и срещаше по някой закъснял минувач, но никой от тях не бе видял детето ѝ. Прибра се вкъщи, синът ѝ не беше там.Пак тръгна да го търси. Ужасът я душеше. Викът сякаш разцепи гърдите ѝ.
Жените от нейната улица затвориха прозорците, макар че беше жега. Дръпнаха пердетата и увеличиха звука на телевизорите. Поднесоха вечерята по-старателно от друг път и непрекъснато давеха мъжете си в думи. Но нищо не можеше да заглуши писъците на Ева:
- Поньооо! Синеее! Детето мииииии!
Трима от мъжете не издържаха, скръцнаха със зъби на врещящите си жени, напсуваха ги и излязоха да търсят. Между тях не беше бащата на Миро. Обиколиха много пъти квартала, отидоха до плажа, нагазиха в морето. Върнаха се каталясали, пушиха от цигарите на единия –само неговите бяха сухи, и единият каза: „Мамка му и живот! Изгоря душицата на тая жена...”. После всеки се прибра у дома си.
Ванко се въртя дълго в леглото. Той харесваше съседката леля Ева. Неотдавна, когато баща му беше в командировка, вечерта у тях дойде чичо Гошо. Майка му каза на Ванко да излезе навън и да си поиграе, а вече беше тъмно. Той взе колелото си, подкара го и се препъна в някакъв камък, падна и се разрева. Викаше майка си, но тя не се показа никаква. Дойде леля Ева, вдигна го на ръце, занесе го в къщата си, превърза му коляното, направи му мляко с какао и му даде кекс с орехи и стафиди. На Ванко му беше мъчно за нея.
Сутринта той се събуди, издебна майка си и изскочи на улицата. Леля Ева вървеше срещу него: нямаше обувки и стъпалата ѝ бяха кървави, роклята ѝ беше мокра, в червената ѝ дълга коса се виеха бели кичури. Ванко я приближи – очите ѝ, преди с цвят на слънчево море, сега бяха натежали от черни облаци.
- Лельо! – повика я детето, но тя не го чу. – Лельо! – Ванко дръпна полите на роклята ѝ: – Големите казаха, че са завързали бати Поньо в гората до плажа...
Ева намери сина си – опикан и с подути посинели ръце. Развърза го и го качи на гърба си. Вървя, спъва се и пада, стигна до първите къщи, някаква кола спря рязко и шофьорът ги закара до болницата. Лекарите спасиха ръцете на детето ѝ, но не и разума му.
Кварталният милиционер разпита приятелите на Поньо и родителите им. Нищо не научи и накрая се отказа: деца, и то все от добри семейства, какво да ги правиш...
Поньо беше полудял и спря да ходи на училище. Щом излезеше на улицата, хлапетата се разбягваха. Винаги носеше въженце, въртеше го и викаше: „Ааааа! Ефеее! Чужд баща, ааааа! Рижата вещицааа!”. Сестра му се ожени, а майка му почина млада. На погребението ѝ дойдоха всички съседки. Преди да я спуснат в гроба, свещеникът я покри със савана и гробарите затвориха капака на ковчега. Един червен кичур от косата ѝ се изплъзна, пропълзя навън и клъвна сърцата на жените.
Беше зверски студ, печката не можеше да стопли стаята. Навън притъмняваше, Поньо се навлече с два вълнени пуловера, взе якето и тъкмо се канеше да излиза, когато дойде сестра му.
- Накъде си тръгнал, кака? Навън не е за хора! Донесла съм ти храна за няколко дни – днес е Бъдни вечер и ще си хапнеш боб, а за Коледа съм ти приготвила манджата, дето я правеше мама: на слаб огън в гювеча ред зелеви сармички, ред лозови, после пълнени пиперки... Ама те са за утре. И питка съм ти опекла: внимавай, като ядеш, че в нея има паричка... Няма да идвам два-три дена, кака. Мъчно ми е, че пак оставаш самичък, но го знаеш свако си – не те иска той тебе. И колкото пò остарява, толкова по-крив става – от сутринта ми е закрещял да внимавам как готвя, че да не се излагаме пред снахата. Сякаш оная германка си има хабер от нашата кухня! Нали ти казах вчера, че Евгени пристигна с нея и с децата? Хубаво щеше да е да се видите, но ги знаеш малките – плашат се от тебе...
Поньо всяка вечер, независимо от времето, извървяваше един и същи маршрут – отиваше до пазара и си купуваше две кренвиршки от магазинчето за закуски. Нощем работеше кака Искра: вдовица около трийсетте с три малки момиченца. Денем била детска учителка, но парите не ѝ стигали. Когато беше много студено, пускаше Поньо при себе си, прибираше понякога и Киро – просяка, който през всички сезони си седеше все на тази улица. Те бяха неговите приятели и Поньо разговаряше само с тях.
Навън беше пусто, някъде се беше свряла на топло и Сийка – бездомната кучка, която го придружаваше. Този път не срещна никого, но вече наближаваше ъгъла на Киро и знаеше, че той ще му подвикне: „Ей, откачалко! Къде ти е мастията? И да ми донесеш едната кренвиршка, чу ли!”. Кашоните и одеялото на просяка си бяха на мястото, но него го нямаше. Поньо се изненада и започна да върти въженцето все по-силно. Стигна до бараката, прозорчето беше отворено, но кака Искра не се виждаше. Той се ядоса – искаше си кренвиршките, и заблъска по стъклото. Тя не се показа, но вътре светеше. Въженцето свистеше в ръцете му. Той издъни вратата и влезе. Киро скочи срещу него, панталоните му бяха смъкнати и Поньо видя щръкналата му пишка. „Разкарай се, откачалко! Изчезвай бе, идиот, че да свърша!” Кака Искра се гърчеше гола на пода. В устата ѝ имаше парцал, от носа ѝ течеше кръв, а ръцете ѝ бяха вдигнати над главата и завързани за единия крак на тезгяха. Пикнята на Поньо опари краката му. „Ааааа!” – изрева той и въженцето побесня. Киро го блъсна в гърдите и тръгна към жената. Тогава Поньо метна въженцето си на шията му.
*стъклени топчета
**фукльо