Махмуд Даруиш: Играчът на зарове
ИГРАЧЪТ НА ЗАРОВЕ
Кой съм аз, да ви говоря
туй, което ви говоря?
Нито камък бях – вода да ме оглади
и в лице да се превърна,
нито пък тръстика – вятърът да ме пробие
и да стана флейта…
Аз играч на зарове съм –
ту печеля, ту пък губя,
аз съм като вас
или пък мъничко по-малко…
Родил съм се край кладенеца с три акации,
уединени като монахини.
Родил съм се без ритуали,
без да ми бабуват,
и случайно с името ми назовали ме,
случайно
към това семейство се числя.
Наследил съм качествата му, чертите,
болестите:
първо:
повишено кръвно,
второ: срам, когато разговарям с майка си, с баща си
с баба си – акацията;
трето: вяра, че лечение от грип
е чашата гореща лайка,
а четвърто: мързел да разказвам за газели и авлиги;
пето: скучно ми е в зимни нощи,
шесто: пеенето ми провал е пълен …
Нямам принос за това, което съм –
случайност бе да съм
дете от мъжки пол …
Случайно месечината видях,
по-бледа от лимон, с девойки на седянката да се задява,
не положих никакво усилие,
за да потърся
някое родилно петънце в най-тайно място върху тялото си!
Ала можеше и да ме няма,
можеше баща ми
за майка ми случайно да не се ожени,
или да съм бил
като сестра ми, дето вик надала и умряла –
не разбрала,
че за час се е родила,
майка не познала…
или пък като яйце на гълъбица, счупено
преди от варовитата черупка гълъбчетата да се излюпят.
По случайност аз бях
оцелелият след катастрофата на автобуса –
закъснях за ученическата си екскурзия,
защото бях забравил битието с неговите фази –
тъй се бях зачел в нощта в любовната история,
че преродих се в ролята на автора й,
в ролята на влюбения-жертва,
и оказах се загинал от любов в романа,
ала жив след катастрофата на пътя.
Нямам нищо общо със закачките с морето,
но съм лекомислено момче,
любител на скиталчествата в гравитацията на водата,
мамеща: Ела при мен!
Нямам нищо общо с избавлението от морето,
мен човекът-чайка ме спаси,
видял вълните да ме хващат и ръцете ми да обездвижват.
Можех и да не попадна в плен
на духа на древните поеми –
стига само портата на къщата да гледаше на север,
не към това море;
и да не бе видял армейският патрул как селски огън
от нощта печеше хляб –
тогава там петнайсет мъченици преустройваха окопите;
и ако земеделското пространство не бе се счупило.
Маслина можех да съм,
или пък учителят по география,
или експерт по царството на мравките,
или пазач на ехото!
Та кой съм аз, да ви говоря
туй, което ви говоря
пред черковната врата,
без нищо повече да съм от хвърляне на заровете
между хищника и плячката.
Спечелих още мъничко будуване,
но не за да се насладя на лунната си нощ,
а за да съм свидетел на клането.
Случайно се спасих: по-малък бях и от мишена –
от пчелата по-голям, прелитаща между цветята край оградата.
Боях се много за баща си и за братята,
за стъкленото време се боях,
за котката си и за зайчето,
за незаспиващата върху минарето на джамията луна,
за гроздовете по лозницата,
полюшващи се като бозките на кучката ни...
С мен вървеше си страхът, и аз вървях си с него,
бос, забравил малките си спомени за онова, което искам
утре – не, не му е времето на утрето.
Вървя/ подтичвам/ хуквам/ качвам се / и слизам/ изкрещявам/ джафкам/ вия/ призовавам/ вик надавам/ бързам/ ход забавям/ падам/ и олеквам/ и пресъхвам/ ходя/ и летя/ и виждам/ и не виждам/ спъвам се/ жълтея/ зеленея/ и синея/ раздробявам се/ ридая/ ожаднявам/ уморявам се/ гладувам/ падам/ ставам/ бягам/ и забравям/ виждам/ и не виждам/ спомням си/ дочувам/ и съзирам/ и бълнувам/ и дърдоря/ шепна/ изкрещявам/ изнемогвам/ стена/ полудявам/ и блуждая/ намалявам/ умножавам се/ пропадам/ извисявам се/ и кацам/ и кървя/ изгубвам свяст/
За мой късмет изчезнали са вълците оттам
и нямам друга роля аз в живота си,
освен
когато той на псалмите си ме научи,
рекох: Още има ли?
И неговата свещ запалих,
и опитах се да го поправя...
Можеше и да не бъда лястовица –
ако вятърът бе пожелал така за мен,
защото вятърът е участта на пътника...
Отправих се на север, изток, запад,
колкото до юга, той далечен бе за мен, непостижим,
защото югът е страната ми.
Тогава станах аз метафора за лястовица –
да се стрелкам над руините си
пролет, есен...
с езерните облаци перата си да причестявам,
после продължително да поздравявам
оня Назарянин, който не умира,
тъй като дъхът на Бог е в него –
Бог е на пророка участта...,
а пък за мой добър късмет съсед съм на божественото.
Но за лош късмет е кръстът
стълбата извечна към утрешния ден!
Кой съм аз да ви говоря
туй, което ви говоря,
кой съм?
Откровението можеше и да не ме е осенило –
откровението участта е на самотните.
Поемата е хвърляне на зар
върху дъска от мрак –
или ще светне, или няма да просветне,
и тогава пада словото
като перо на пясъка.
Аз нямам друга роля за поемата,
освен на ритъма й да се подчиня:
движение на чувствата – как чувство сменя чувство,
интуицията свежда смисъл,
ехото на думите е в безсъзнание,
образът на моята душа, преминала
от Аз-а в другия,
и моето разчитане на себе си,
и моята носталгия по извора/
аз нямам друга роля за поемата, освен
ако пресекне откровението,
а пък откровението участта е на усърдното умение.
Можеше да не обикна онова момиче, дето
ме попита: Колко е часът сега?,
ако на кино не отивах...
Можеше и да не е мулатка тя, каквато
е, или пък хрумване дълбоко и неясно...
Тъй се ражда словото. Сърцето си приучвам
на любов, за да приеме рози и бодли...
Мистични думите ми са. Сетивни – моите желания,
и аз не бих бил онова, което съм сега, освен
ако се срещнат двете:
аз и женското ми аз.
Любов! Какво си ти? Ти толкова си себе си
и толкова не си. Любов! Ти с бури гръмотевични
ни връхлети – да се превърнем в онова, което искаш ти –
във въплъщението на небесното в телесното.
И в устие се разтвори, което влива се от две страни.
Ти – все едно дали си явна или скрита,
нямаш форма
и когато влюбим се случайно, ние влюбени сме в теб.
Ти си участ за несретници.
За лош късмет съм се спасявал многократно
от умирането от любов,
а за добър късмет съм още крехък
и в експеримента ще се хвърля.
Опитният влюбен тайно казва си:
Тя, любовта, е наша искрена лъжа.
Тогава чува го любимата
и казва: Любовта – тя идва и отива си
като светкавица и гръмотевица.
Бих казал на живота: Хей, поспри, почакай ме,
докато пяната изсъхне в чашата ми…
А в градината обществените рози – не може вятърът
от розите да се откъсне.
Почакай ме – от мен да не избягат славеите,
че мелодията ще сгреша.
Певците на площада струните опъват
за прощален химн. Поспри и съкрати ме –
да не се проточи химнът и акцентът да се скъса между интродукцията
на дуета и финала-соло:
Хей, здравей, живот!
Тихичко ме прегърни – за да не ме разпръсне вятърът;
дори по вятъра да се откъсна не успявам аз
от азбуката;
ако не стоях на планина,
щях на постницата на орела да се възхищавам: няма по-високо светлина!
Но слава като тази, увенчана с безпределно синьо злато,
трудна е за гости: там самотният остава си самотен
и не може на краката си да слезе –
ни орелът ще закрачи,
ни ще полети човекът;
толкова прилича тоя връх на пропаст,
толкова висока самота на планината!
Нямам роля никаква за онова, което бил съм
или пък ще бъда…
То късмет е. А късметът няма име,
Можем да го наречем ковачът на съдбите,
или пощальонът на небето,
дърводелец да го наречем на люлката на младенеца и ковчега на мъртвеца,
или пък служителят на боговете в митологията.
Текстовете им написахме ги ние
и се скрихме зад Олимп…
Повярваха им изгладнелите търговци на керамика,
излъгаха ни затлъстелите владетели на злато.
За лош късмет на автора фантазията
е реалността по сцените на театрите;
но зад кулисите е по-различно –там въпросът не „кога” е,
а „защо?”, и „как?” и „кой?”
Кой съм аз, да ви говоря
туй, което ви говоря?
Можеше и да ме няма,
можеше керванът да се натъкнал
на засада и семейството да е с едно момче
по-малко –
тъкмо онова, което днешната поема пише
буква подир буква, кръвоизлив подир кръвоизлив -
тук, на канапето,
с черна кръв, и тя не е мастилото на гарвана,
ни неговият глас,
самата нощ е тя, до края изцедена
капка подир капка – с ръката на късмета и на дарбата.
Може би поезията щеше да спечели повече, ако
не беше тъкмо той оная птица соломонова
над пастта на пропастта,
а може би бе казал: Друг да бях,
бих станал себе си отново.
Ето, че хитрувам: Нарцис не е бил красавец,
както смятал, а създателите му
го заблудили с огледалото му. И потънал в съзерцанието си
във въздуха, от който капела вода...
Да можеше да види другите,
той би се влюбил в някое момиче, захласнало се в него.
и забравило подтичващите сред зюмбюлите и маргаритите сърнички.
Ако беше мъничко по-умен,
щеше огледалото си да разбие
и да види колко той е другите.
Ако бе свободен, нямаше да се превърне в мит...
А пък миражът е пътеводителят на пътника в небитието...
Да го нямаше миража, той не би поел по пътя,
търсейки водата. Казал си: Това е облак,
и в една ръка понесъл стомната с надеждите си, а пък другата –
на кръста. Стъпки в пясъка забива,
облаците в яма за да събере. А вика го миражът,
мами го, прилъгва го, нагоре го издига: Ако можеш да четеш,
чети. Пиши, ако
да пишеш можеш. Той чете: Вода, вода, вода.
И написва върху пясъка един единствен ред: Ако не бе миражът,
нямаше да бъда жив до този миг.
А за добър късмет на пътника е пясъкът
близнак на отчаянието или пък негов стих импровизиран.
И когато сиво е наглед небето,
а пък видя роза, изведнъж напъпила
от цепнатината на стена,
не казвам: „Сиво е небето” –
дълго в розата се взирам
и й казвам: „Колко хубав ден!”
А пък към двама от приятелите си на входа на нощта обръщам се:
Щом трябва сън да има, нека бъде
като нас… да бъде простичък
като вечеря заедно за трима ни
след два дни,
за да отпразнуваме истинността в пророчеството на съня ни,
простичък като това, че тримата за двата дни
не сме дори с един по-малко.
Нека отпразнуваме тогава „Лунната соната”
и великодушието на оная смърт, която ни видя щастливи заедно
и отвърна поглед!
Аз не казвам: „Там, далеч, е истински животът
с фантастичните места”,
а казвам: Тук животът е възможност
и случайност, а земята е земя свещена,
не защото езерата, хребетите и дърветата й
изкопирани са от небесните градини,
а защото там пророк е крачил,
върху скален къс се е помолил и заплакала скалата,
и в несвяст от страх пред Бога
паднал хълмът.
А случайно стръмното поле в една страна е станало
музеят на праха…
защото хиляди войници са умрели там
от две противникови армии, да защитават двама пълководци,
викащи: „Напред!” и чакащи за плячката
в копринените шатри в двата края.
Понякога войниците умират, без да знаят –
и до днес – кой бил е победител!
Пак случайно са живели някои рапсоди и са казали:
Да бяха други победили другите,
би имала човешката история заглавия различни.
Зелена те обичам. Да, земя, зелена. Ябълка,
която се прелива в светлината и водата. Да, зелена. И нощта ти
е зелена. И зората ти – зелена. Хайде, посади ме нежно…
в шепа въздух с нежността на майчина ръка, ,
аз съм семенце от твоите зелени семена…
А таз поема – няма тя един поет,
и можеше лирична да не бъде…
Кой съм аз да ви говоря
туй, което ви говоря?
Можеше и да не бъда който съм
и можеше и да не бъда тук…
Можеше да се разбие самолетът
с мене сутринта.
За мой добър късмет съм поспаливец –
закъснях за самолета.
Можеше и да не видя Кайро и Дамаск,
ни Лувъра, ни градовете на вълшебствата.
А можеше, ако вървях по-бавно,
да откъсне пушка сянката ми
от стоящия на стража кедър.
Можеше, ако вървях по-бързо,
да се пръсна на парчета
и да стана мимолетно хрумване.
А можеше, ако със сънищата прекалявах,
да загубя паметта.
За мой добър късмет спя сам
и в тялото си вслушвам се,
и вярвам в дарбата си да открия болката
и да повикам лекаря – току преди смъртта – минути десетина.
Минути десет са достатъчни, да оживея по случайност
и небитието да разочаровам.
Кой съм аз, небитието да разочаровам?
Кой съм?
Кой съм аз?
2008 г.
Превод от арабски: Мая Ценова