Йордан Велчев: Сега
СЕГА
Когато ми обуват зимните обувки,
кому е нужно да се правя на
актьор удобен?
Довиждане, любов, и даже сбогом.
Аз ще изпиша малкото ти име с малки букви.
Довиждане и ти, едно наум – не се ожени
в теб сляпата съдба за някой миг случаен;
как светеше душата ми с възторг разкаян
на хълмовете от трибуните зелени.
Такова електричество, че през зида личи си:
живеем лошо тук – анфас и профил.
И ето ме сега –
в нахвърлените строфи
на този сняг, от себе си зависим.
До утре ще пресмятам алгебрата на мъглите
и сградите вековни – с корени квадратни.
Ще бъда чувството за истина, в която
митът танцува с джобове пробити.
Градът щом до последното си ехо се оголи,
ще видя аз над римския му стадион
надвесен:
историята е познание – до покрива небесен, -
ала с подтекста на кокичето отдолу.
Сега каквото трябва, да се случи.
Ще го приема аз, нощта ми е свидетел,
преди да рухна върху спомена за себе си, улучен
с куршума сляп на нечий поглед светъл.
Из "Сияе" (1999)