Христина Мирчева: Мис Марпъл
МИС МАРПЪЛ ОТ СЕЛО БРЯСТОВО
Наричам я мис Марпъл, защото знае всичко за всеки от селото. Разказва историите с такова увлечение, с каквото разказва четените и препрочитани книги или романтичните немски филми от „Долината на розите”.
Макар че в това дивно село хора вече почти няма.
По много причини, а и заради сушата. Навремето убили свещеника и оттогава дъжд вали от дъжд на вятър. След началото на юли ливадите пожълтяват и само покривите на къщите червенеят в прегорелите стърнища. Дори тъмно-зелените възглавнички от мъх по облите камъни, разпознаваем знак за цялата местност, са отдавна забравени. Водата в кладенците, доколкото я има, студена и сладка, намалява.
На свечеряване от хълмовете повява лек ветрец и носи топлия аромат на мащерка и риган.
Седим на верандата и похапваме златни круши.
Всичко в тази къща е като в къщите от картинките по страниците на Elle Décor. Масата, например, край която седим и посягаме към фруктиерата от цветно стъкло с плодове, е застлана с тънка ленена покривка, обшита с най-фина дантела. Чашите за ликьор са от италиански кристал, чашките за кафе - от костен китайски порцелан, приборите – ножове, лъжици и вилички – сребърни. Бамбуковите столове, снабдени с пух, се полюляват при всяко наше движение.
Фенерчета с ароматни свещи в различни цветове, глинена амфора с нарочно изсушен бял равнец и червени рози. Или малки вазички с букетчета от момини сълзи, които носят спомена за ранна пролет.
Да, това е моята мис Марпъл.
По пътеката край къщата минава стадо с овце. Пътната врата се отваря и към нас приближава овчарката. Суха, дребна като дете жена на неопределима възраст. Беззъба и широко усмихната.
Каним я да си вземе от плодовете, да седне до нас, но тя стои права на разстояние. Прибирала стадото и решила да намине, да види живи ли сме, бай Иван пак я ядосал от заранта, не може така, трябва да се каже на кмета.
И после си тръгва, както е и дошла.
Никога не сядала и не се заседявала за дълго, особено, ако имало и чужди хора. „Мириша, казала веднъж, мириша от животните, затова не сядам. По цял ден с животните. Чистя ги, храня ги, доя ги. Живот.”
А преди била художничка в завода край близкия град, даже била направила и две-три изложби, имала талант. Рисувала не само пейзажи, но и хора. Съкращенията обаче започнали от художниците и библиотекарите.
И тогава с мъжа й решили да опитат с животните. И така вече двайсет години цялото семейство – аз, мъж ми, дъщерята, зетя, все с животните.
Но винаги, казва мис Марпъл, когато съм сама, влиза в трапезарията и гледа картините по стените – не само репродукции, но и истински картини от истински художник – нарисувани с маслени бои върху платно. Това е чудо! Знаеш ли колко са скъпи боите, ами платната, ами четките, терпентина? Тя никога не е рисувала с такива бои, само с български. И не с терпентин, а с най-обикновен разредител. Гънките по лицето й се раздиплят, лицето светва като при първа любов, разхубавява се, после отново потъмнява и очите потъват в сълзи. Тръгва си, както е дошла. Напуканите до кръв пети не усещат горещия пясък по алеята.
Седим и столовете вече не се полюляват.
Залязващото слънце хвърля последни отблясъци по цветната фруктиера със златните круши, докосва с последна целувка профила на хълма отсреща и потъва незнайно къде, в неговото си царство.
Свещта във фенерчето потрепва, жулва крилцето на малката грозна нощна пеперуда, потрепва и угасва.