Яница Радева: Сезонът на Йоана

Намерението на Черо

Слънцето блесна в очите на Черо, когато заизкачва стъпалата на подлеза. Тъкмо тогава от яркия правоъгълник на изхода заслиза жена. Именно заради такива гледки си заслужава да има в техния град подлез, макар че всички одумват колко бил излишен. Тя плуваше в синята си рокля, свела очите към някакъв вътрешен свят и без да го забележи, мина съвсем близо до него. Толкова, че обонянието му се докосна със съществото ѝ. Крехкият силует, накарал го да помисли сладострастно за жената, му разкри фигурата на съседката на неговата братовчедка. В съзнанието му се зароди мисъл, която никога не му беше хрумвала. А е толкова лесно да прелъстиш една самотна жена! Затова, седнал удобно в гостната на своята роднина, с цел, и дори с някакво ново вълнение, Черо изрече въпросът, който неведнъж е казвал:

– И твоята Йоана все така я кара?

Макар да знаеше отговора, сега беше различно, и интонацията дойде някак нова. Със смисъл не както всеки път, когато се изчерпеха клюките от семейството, а не му се тръгваше, защото мезето на масата стоеше непокътнато. Тогава той поглеждаше през прозореца към двора на съседната къща и понякога зърваше Йоана да изнася на слънце привършен гоблен.

Както друг път и сега Мира щеше да отговори, че от сума години, мъж не е пуснала вътре и щеше да каже, че за всичко е виновна циганката, защото тъкмо когато размесвали орехите и захарта в житото за раздаване, дошло онова писмо от общината, което съобщавало, че не можели да издадат смъртния акт, представи си, щеше да възкликне Мира. Той друг път уж си представяше онази сутрин, в която дошло писмото, допълващо предходното, което съобщило за безследното изчезване на съпруга. Щом няма тяло, казвало новото писмо, нито дори зъб или косъм, а в такива случаи без тяло – не може да се издаде смъртния акт, който да узакони смъртта... И тогава циганката се намесила... Но този път Черо не дочака познатите думи, а допълни:

– Колко ли парички е скътала с тези гоблени, дето все ги шие, а Мира?

Мира искрено се зачуди, дори разтвори устата си. Същински шаран, каза си той. А пък тя не беше мислила върху това, а и нищо ново не беше виждала по Йоана, все едни и същи дрехи носи през всичките години. Сякаш е спряло времето. Може би си ги поръчва от шивачката в един и същ цвят – все тъмни, но не и черни, не, черни тя никога не е обличала. Черно не било редно, казаха жените от квартала, както и опелото – щом няма тяло.

А тогава житото остана нераздадено. Видя я как го изсипа в градината, точно до пейката, на която сядаха двамата, и понякога ги ревнуваше, защото искаше да може да поседне и тя така с нейния си мъж. Обаче той е практичен. Така отговаря до ден-днешен, когато го моли – аз съм практичен, не музикант. Тъкмо там, на пейката, Мира ги зърна за последно. Беше разказвала вече много пъти на братовчед си и не само на него, че те тогава без да подозират, разбира се, че е за последно са говорили ежедневни неща. Сигурно това си е помислила, защото я видя да седи в онзи печален ден на неговото място. Късно вечерта, когато Мира дръпна завесата на спалнята си, забеляза, че раменете на Йоана, които уличната лампа осветяваше, трепереха като крила на пеперуда. Но нощна пеперуда ще си, помислила си беше. Вече няма да е друго освен нощна пеперуда, която ще прекосява града с тъмните си крила и всеки, който я зърне, сигурно ще потреперва. И беше дръпнала завесата по-плътно от друг път, защото от другия двор сякаш идваше хлад.

А Йоана продължи седенето. Всяка година до късна есен, загърната в дебел шал, гледаше как падат листата или шиеше везмото си. Мира често я беше наблюдавала от прозореца и понякога ѝ се беше приисквало да го отвори и да извика, но не го правеше, защото какво да ѝ каже, стига вече седя така!? Или, ела да пием кафе!? И ако тя дойдеше, какво щеше да ѝ каже, не мисли за онази циганка. Само заради шумолящите банкноти, които ѝ даде и които тя мигом прибра в пазвата си ти каза, че пак ще се срещнете, когато сезоните затанцуват. Но работа на Мира ли е да се бърка в хорските работи? А и по-вероятно беше Йоана да не извърнеше глава, ако я повикаше, по-вероятно беше да продължи да си седи така с поглед в дървото или във везмото, може би, без да забелязва нещо наоколо.

– А аз ти казвам, доста ги е събрала, отговори си сам Черо, защото вече беше пресметнал доста примамлива сума, която съседката крие някъде в къщата, най-вероятно в гардероба. На колко ли е години? Но Мира не знаеше. Косата си не боядисва все още, но не, не знае на колко години е. Всъщност него не го интересува. Точната възраст на жената с гоблените никак не го интересува. Колене ѝ са бели, драго да му стане на човек... – но трябва някак да се добере до нея, да изучи навиците ѝ, къде ходи, освен че минава през подлеза, но подлезът не е подходящо място за заговаряне. Трябва да разбере откъде пазарува, може би често се отбива в онзи магазин на центъра за конци, игли и каквото дотрябва и тъкмо да учуди още повече братовчедка си, но съобрази и каза: