ЗИМА ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ
През зимата, в която
винаги си тръгваш
жужат снежинките над мен –
за тебе си говорят
бавно и студено
ми припомнят –
тръгваш. И
всички врани – почернени и тихи,
не знам дали за теб си мислят.
Всички пътища от теб отдалечават,
ти отдавна тук не си минавала.
Друг адрес те е пленил
и мисълта е постоянно скитане
накъдето ти си тръгнала.
Позволи ми тази зима –
да остана в нея завинаги.
Да остана.
Белотата й да преживея без да омърся,
както не успях съблечената твоя белота да понеса,
обладаната ти прелест сякаш зъзнеща във мен,
наситена със мен…
И както улиците ме привързват към града,
когато го напускам
така и мисълта да се отдалеча
повече към теб ме приближава –
сигурно защото ти си неизбежна
нежност,
снежна топка,
която ме поваля,
удря ме в лицето,
и обезличава.
Затова
ходя на време на работа,
стъпвам в умерения ритъм на тротоара,
минавам покрай толкова пътни врати,
зад които ти не си.
Спокоен съм –
и утре е зима наоколо.
Но зимата се изморява да държи ръцете ни
студени…