Валентин Дишев: Тезей (трилогията)

„Маргьорит (и други регистри)” "галактизира" сказуемните определения в съвременната българска литература. Не бях срещал такова нещо. Сказуемното определение като скок в метафизиката.Марин Бодаков

Много е трудно да се говори за тази книга кратко. Книга, из която се върви бавно. Поспирам – след двустишие-сентенция или в сърцето на стихотворение. При това не нарушавам зададения ритъм на спасително непоклатимата композиция (Маргьорит Юрсенар е далечен повод за поклон). Проследявам една, после друга ‘тънка/ прозирна/ линия’, свързващи болка с храброст, едновременно премисленост и спонтанност, ‘мъдрост без бъдеще’...

Поезия. Навсякъде между пластовете разпръснати знаци ‘(Небрежен чистач/ е времето)’: знаците остават. Остава усещането за

Достойнство докрай,

поглъщащо всичко.”

Екатерина Йосифова

Книга, в която тишината таи оглушителен смисъл, в която смъртта е огледало и не можеш да си сигурен в нищо, най-малко в себе си.

Емануил А. Видински

Прекрасна книга! По онзи начин, който не само удовлетворява четящия, но и извиква желание да пишеш, без да е дописване на прочетеното.

Йорданка Белева

Книга с дълбочината на огледало, която се измерва с красотата на отчаянието ни. Книга, която нарушава хегемонията на вездесъщия наратив, залял поетическите ни брегове. Книга, която се обръща към античното в нас – като символ на по-възможна безкрайност.

Петър Чухов

Фина работа с болката. С бримките на смисъла и с онова изтъняване на езика. Благодаря.

Георги Господинов

Тази поезия ми е толкова близка, докато броди по границите на неща и събития.

Палми Ранчев

Pontifex

Има ласки,

които не можеш да присвоиш.

Тревата отдолу.

Има смисъл,

който не можеш да прегърнеш.

Тревата отгоре.

***

Книга на рафта,

спомен за допир,

трохички от думи...

Небрежен чистач

е времето.

***

Тихо

струи

през клепачите

през мълчанието

тихо

никнат

думи

и светове

докато изричам -

съществувам

Валентин Дишев

В тази поезия винаги ми е правила впечатление мисълта за смъртта. Ние, българите, сме много посредствени – не мислим за смъртта, отхвърляме я и това се отразява и на нашата литература. Тази поезия, поезията на Валентин Дишев, не се бои от говоренето за смъртта. И то не само за смъртта, а за всичко това, което Хайдегер нарича битието-накъм-смъртта – т.е. всичките състояния, които са накъм смъртта – мълчанието, тишината, оттеглянето и т.н. Другото, което не може да не ни направи впечатление, е магията на имената в тази поезия. – действително магически звучат тези множествени имена, тези множество имена, и това придава на поезията на Валентин Дишев една, бих казал, множествена персоналистичност. Разбира се може много да се тълкува какво означава тази множественост на имената и това магическо звучене на имената. Няма да правя сега това тълкувание, но си заслужава да се мисли именно за това настояване за поява на нови и нови имена, част от които ни препращат разбира се към литературни текстове, към някакви културно-исторически реалии и т.н., други са просто имена, появяващи се тук, но и те започват да звучат така магично, с някаква дълбинно-културна конотация, както са и останалите имена, които се появяват в тази поезия.

Мисля, че точно тези две тематични насоки, по-скоро не теми, а мотиви, заслужават да привличат нашето внимание, естествено – наред с редица други характеристики, които също можем да открием в тази поезия. Моите поздравления, Вальо. Благодаря. (думите на Михаил Неделчев са негова импровизация, спонтанно произнесена по време на представянето на вторите издания на „Тиха книга”, „Ортелий” и „Маргьорит (и други регистри)”)

Михаил Неделчев

Дишев описва раждането, агониите и екстазите, тихите екстази на една действителност – отвътре: „По шевовете онемели / боли ме, боли ме светът”.

Стенограмата е разказ за болката, „тих и в полутон”. Разказ, в който суетата е отстранена с радикална жестокост и в който безмилостно липсва „голямата” история на венценосците и христоматийните събития. Историята на болящия свят е минимализирана докрай. Тя е история не на разпиляването и даже не на разгръщането, а на събирането. На малкото онова, което единствено има смисъл да остане: „следите на пръстите по скалата”, които даже още не са изкуство, но са преддверието към него. Драскотината по кожата на мрака, от която кърви, но и свети: „Нека да възпеем белега. / По белезите ще ги назовете”.

От този хоризонт „историята / е само пъпка / на носа на Сфинкса”. Истинското е в копаенето, в търсенето на гласовете на мълчанието и „гласовете на премълчаните”. В концентрата на всичко това. С радикално отсичане на „големите разкази”, на публичните труфила, на ерудитските натрупвания, на всичко, което ни дърпа към разните си центрове на декларирана важност: „Много” / не е името / на спасението. „Сграбчих точката”.

Тази поезия не припознава като изкуство всяко преживяване, а онова, което храни небето, прозрението за преживяното, трансцендирания над и свръх двоичността крайно-безкрайно образ-смисъл. Допускам, че високият градус на субективната духовност на автора поначало поражда такъв тип виждания – пределно обобщени, стегнати в набъбналите обеми на символа, но наред с това е отвъд съмнение и друго – лаконизмът на тази поезия е пределно естетски, бих казала елегантно-аристократичен... „Маргьорит и други регистри” съдържа текстове, които са образци за аповтегматична лирика, за онова първоначално единство на сетивно и транссетивно, от което е родена поезията изобщо.