Бесилка за сънища
(пророчество за опитомяването на природата,
из „Наръчник за поетично митологизиране на града“)
В спарените си пуловери миришещи
на козина на диви ярета излегнати сред петмезите
от слънчеви петна ще подскачаме по северните
склонове назъбили устите си в тъмничарското
търпение на камъка към тухлените сгради долу
виковете ни на грабливи хищници подскачащи
в очите на онази хърбавата блудница драскаща
маслени петна червени храсти плюеща
гущери змии последни жаби крастави
след женските й дъждове забиващи ледените остриета
на пастта си в почвата ще се строшават на урината
ни капките кристални дето стичат се под повдигнатите
ни крака препикаващи последните орлови зеници
на хижите научили ли се да скрояват клепачи от
кленове и дъб затварящи похлупака си със мигли
борови игли нанизващи последен градски поглед
във вмирисаната на простор и вещерски утроби планина
там горе сред северните сиви наковални където
чукове на ястребови клюнове коват кърваво
желязо на студа ще се научим да се любим като зайците
под ритъма на дивите им тъпанящи крясъци
изчезващи кълбета дим от лулите на страшни божества
с бради тревисти слюдести чела и смях търкалящ
хихиците си надробени по урвите повръщащи
трохи томление от тленност по границите на градчето долу
в ноздрите на оброците езически ще посаждаме
черни думи от лепкавата страст на едно във друго жестоко
подскачащите ни тела ще кихват раздразнени отците
ще кихваме и ние понесли ехото на вълче раздразнение
пукотът на бавно свличаща се планина ще накъдря сънищата
на спящата ни градска плячка вълните смутени на бленуването
ще използваме за ориентири там долу в многоцветно
лумналото селище врящата закуска от чудовищата
на объркани видения за края къкрещи в котлето на пробуждането
с чамовите гонгове на удебелени мечешки езици
пръскащи кървясалото свое дзвън към подпорните сплавени стени
на плавно разпростиращ се пейзаж човешки в който
изморени от собствената си висока свежест ще пристигаме
ще слизаме ще се търкаляме и ще звънтим
ще слизаме ще се търкаляме и ще звънтим
ще слизаме ще се търкаляме
и ще звънтим
докато не пропука буревестно утрото в изплашени
дихания ръмжащи мехове на женски скалпове блъскащи
струнните си кичури по грифа на мъжките лица
ще се търкаляме зловещо дзвън от там
на там където сивите кинжали с вавилонския език
на възвисяването се трошат и се изсипват разрязали
видяното на хиляди пейзажи
стъкълца полепващи по топящото се вече наше нощно сомнамбулство
ще слизаме ще се търкаляме и ще звънтим
завръщащи се в себе си като жестоки сънищата
напуснали града а с него и цялата история
във себе си ще се завръщаме
ще се завръщаме
ще се завръщаме
ще се завръщаме
о ние зверски сънища
ехо блъснало се в планината посреднощ
отварящо очите на телата ни
оттласнати
издрани
пробудени
изпосталяло
обезкосмени
без кости козина и кръв
о ние зверски сънища ехо планина и посреднощие
очи на зверове тела на камъни и ястребови нокти
езици кинжал урина на мечки ярешки подскоци
вавилонска стръв от дим гущери и жаби
о ние страшни божества от стръкове и кикот
строшена менажерията е на среднощното ни царство
о нека чуем стържещия звук на
хиляди
клепачи
под чиито чезнещ мрак
клатушкат се обесени телата на смъртта ни
бесилките скърцат
крък-крък
крък-крък
Утро Утро Утро