Димитър Ганев: Тогава още не знаех за нощните автобуси...
* * *
Тогава още не знаех за нощните автобуси, за
печката, покрита с прах, петкрилния гардероб
срещу леглото, за рафтовете, отрупани с
празни книги,
за мудната река на твоето идване.
Дланите ти са единствената ми мярка
за време,
пръстите ти са
вечерните часове, които галят
представите ми за
зима.
Влаковите разписания са дати на раждане
и смърт над гроба на твоето присъствие.
Денят се вдига с асансьора, който те оставя
на етажа ти,
и пустеят вече коридорите
и чайните, в които се разграждах
под звуците от чупенето на
стъкления въздух, през
който те гледах. Сега пилея
изгревите. Вечерните часове
на твоите пръсти –
минаха много от тях, преди да
науча за печката, покрита с прах, гардероба,
нощните автобуси, рафтовете
и за това, че съм умирал през цялото време,
давейки се в мудната река на
твоето идване. Нищо не е изгубено,
нищо,
освен мен.