Анна Мария Станоева: Стоян Камбарев
Стоян Камбарев!
Вече има награда за изкуство, наградата на името на този тих, нежен и непримирим човек, който беше Стоян Камбарев
Мъжът ми му беше личен приятел. Познаваха се още от Русе, където заедно са работили в театъра.Стоян беше много скромен и ненатраплив човек, беше изключително трудно да се говори с него.Той много си пестеше думите. Налагаше се човек да бъде приятел с неговото мълчание за да усети истинския му характер.Неговото присъствие беше като каменен обелиск...защото още се облягат на него,още го спомнят
още го говорят. Живота на театралните хора е много тежък и похабяващ. Цялото това море от емоции, чувства, превъплъщаване, преструвки, бедност и непрестанното темпо на амбицията ги изчерпва и умаря физически много бързо. Може би за това толкова много мълчеше тоя човек и все беше умислен. Аз го познавах за кратко и то чрез Деси, с която тогава имахме общи компании и приятели. Много се чудех как противоположностите са се привлекли с магнитна сила. Деси е всичко обратно, което може да се измисли като противовес на Стоян. Шумна, пенлива, подвижна повече движение отколкото мисъл. Но между тях протичаха искри и това се виждаше дори с просто око, дори за незапознатите с любовната им история. В нейно присъствие той прихващаше от нейното оживление, а тя ставаше по- кротка и въздържана.Обаче имаше нещо привличащо да ги гледаш как се стрелкат с къси крадливи погледчета и как скришно си подаряват бързи, малки усмивчици. Виждаше се, че споделят обща тайна,общо легло и обща страст.
После Деси забременя, изду платната и понесе нова мисия.Стоян сякаш стана друг човек. Бъдещия син го правеше по-активен и по-силов в намеренията и плановете.
Бяха много щастливи.
Не знам от къде се появи тая зла орис, която го изяде толкова неочаквано.
Всички бяхме просто в шок, когато стана ясно колко малко всъщност му остава. Много често си спомням за него и го виждам вързан с една пъстра кърпа, с трескави горящи очи на контра-ажур до прозореца, замислен си пише нещо в тетрадките.
Беше странно,че бабата на мъжа ми, когато разбра, че е починал плака истински, сърцераздирателно, все едно жалеше собствения си син. Стоян беше живял с нея две години във същото жилище, където живеем сега ние като семейство.Оказа се, че тя е била човека, с който е бил най-приказлив.Тя знаеше всичките му страхове и притеснения, любовниците, любовната му история, плановете му, лошите му навици и настроения.
Една селска жена, бивша готвачка на ВълкоЧервенков.Необразована, сопната, по селски любопитна, нетактична. Винаги готова да разпитва и рови за най-различни неща
и с невероятно чувство за хумор. Може би по нещо да е напомняла на неговата собствена майка/ знам, че е родом някъде от пловдиските села/ Веднъж, когато се обадил по телефона, тя му се скарала и го нахокала, строила го бързо в две редици и той на другия ден се беше запътил специално да идва да я вижда...Да, увлякох се доста в спомени, а исках просто да си кажа, че този приз на неговото име е нещо много специално.
Сега и двамата са отдавна “на другото място”. И е чудесно, че Деси се е решила и е основала тази фондация на негово име.
Йосиф, неговият син наверно ще продължи тази сантиментална и красива форма на помнене на Бащата. Бащата, който е важен, но макар да е смъртен физически и остава завинаги безсмъртен като Дух на Творец...
ето стихотворението, надраскано на едно листче същата вечер, когато разбрах, че Стоян вече не е жив.
Една вечеря малко тъжна.
Една дъска за хляб.
Внимавам пръстите си да не срежа…
припряно режа
и забивам машинално,
една след друга падат
тънките филии…
Не знам
защо си мисля в тоя час
за хората
отишли си от нас.
/В памет на Стоян Камбарев/