Изглежда,
страданието добре ти се отразява, каза веднъж, в началото на моето страдание, когато още смятах, че виждам края на страданието, причинено ми от теб, звучеше цинично, но знаех, не го казваш с лошо чувство, а от добронамереност, добронамереността ти пък произтичаше от съчувствие, на което при дадените обстоятелства по такъв непохватен начин даде изказ, и прозрях, в твърдението ти сигурно има някаква истина, защото, когато застанах пред огледалото и изпитателно се взрях в лицето си, между чертите си наистина открих признаците на онова, което ти нарече добре, нещо, може би различно беше скосението на браздите, може би дълбочината им, подобно на преосъществяване, което дотогава отсъстваше, но това естествено беше тогава, оттогава всичко се промени, напразно се вглеждам в огледалото, напразно ги търся, не откривам върху лицето си признаците, виждам все по-мътен чифт очи, все по-празен поглед, отправен към мен самия, а теб виждам все по-нетърпелива, себична, жестока и зла, макар че все по-нетърпелив, себичен, жесток и зъл ставам аз, и тази несправедливост те кара вече да не казваш и дума за страданието, да се преструваш, сякаш изобщо го няма, няма ме и мен, а то още е тук и аз още съм тук, и това все повече ми тежи.
Из "Септември 1972"
Превод от унгарски: Мартин Христов