ИЗКОВАВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ОБЕЦА
(Един сън)
Сънувам голямото българско ухо. Растежа му в кухничките на 50 – 60 – 70 – 80-те години, докато се напъва да улови късно вечер по радиото някакви далечни европейски свободни вълни. Сънувам го още как продължава да расте, прилепено до земята, пряко върху релсите, питащо иде ли нещо и ще спира ли тука. В кошмара си виждам как влакът минава и няколко глухи глави отхвръкват върху чакъла.
Сънувам непослушното българско ухо. Порастването му в един бавен, но непрекъснат опън от стоящо над него надзираващо тяло. Тяло само с два пръста – палец и показалец.
Сънувам послушното българско ухо със затъкната в него фуния, през която кротко наливат. Бездънното българско ухо. В Китай това ухо някога би се радвало на уважение. Дългите уши там са се смятали за белег на мъдрост и безсмъртие. И Лао Дзъ, казват, имал уши, дълги 7 инча. А Мао нямал.
Голямото българско ухо. През 1989-а не можа да повярва на самото себе си при една (оказала се после преждевременна) радост и смени първо манифестациите с митинги, а после и квадратната си кухненска маса с кръгла такава.
Излъганото българско ухо. Сънувам обеците по него, обеца до обеца, гаф до гаф, и ужас! – място за още обеци. После на ухото уж му писва, самото ухо писва и тъпанчето му бие… И се вие, сънувам, едно дълго хоро. И всички хванати на хоро ухо за ухо, ухо за ухо, и всеки опъва колкото може. Българското ухоро.
И никой не вижда прангата на собственото си ухо, а се е втренчил в обецата на другия. И-ху, у-хо, у-хо-хо…
И после всичко в съня се обърква и уж думкат тъпани, а се появяват ангели и на ангелите се дават тръби. И тогава едни изревават на Апокалипсис. А Апокалипсисът реве: „Който има ухо, нека слуша…” И никой не разбира, че сега не е краят, а само прагът, за да се мине към ново небе и нова земя. И никой не пожелава да узнае, че най-страшен е неуспелият апокалипсис , който ще се повтаря вечно. И едни тичат и се крият, а други се трупат на хорото.
Тогава видях в съня си пещера и чух глас: ела да видиш къде се кове българската обеца. И нямаше никой наоколо, а пещерата или ухото кънтеше. И като слязох, видях огромен чук и огромна наковалня – чукчето и наковалнята на ухото. И самото ухо ковеше собствената си обеца. Като върху щита Ахилов и всичко имаше върху нея – и кухните, и фуниите, и излъгалите, и излъганите. И тия, дето бяха на хорото, ги имаше там, и тия, дето се криеха. Нищо не беше забравило ухото. И никой безпаметен Крали Марко нямаше да може да отмести тази обеца.
Голямата българска обеца.
1950 – 2000
От сборника с разкази "И други истории" (ИК "Жанет 45", 2001)