Йосип Ости: Прокарваш звучни пръсти през косата ми
ПРОКАРВАШ ЗВУЧНИ ПРЪСТИ ПРЕЗ КОСАТА МИ
На Сречко Косовел
Прокарваш звучни пръсти през косата ми,
както преди това ги прокарваше
през неговата, чиито думи следват всеки
самотник в този дивен край.
Появяваш се неочаквано. Сякаш съм те извикал
в паметта си. Изскачаш от храстите край
пътя, в които си се крила дълго от мен
и от другите. Тичаш след мен и ме
пресрещаш, тъй както и аз тичам след теб
и те пресрещам. Прегръщаме се.
Обръщам се към града, към пустия площад.
Танцувам така, както със своите сенки танцуват
люлеещите се стебла край мен. Нетърпеливо
разкопчаваш ризата ми. Докосваш с длани, с които
допреди малко си обикаляла подземните катакомби
и си немеела под ледените сталактити –
горещите ми пръсти. С дъх,
който до земята огъва високия стар кипарис пред църквата
на хълма, дишаш в тила ми. С дъх, който
по небето подгонва ту стадо бели овци,
ту глутница сиви вълци. Който своенравно събира
и разделя опиянена от любов двойка гълъби.
С устни, с които ме целуваш по челото, си шушукаш
с короната на огромния орех в двора,
от която излита ято врани и се сипят златни
листа. Като котка, жадна за ласки,
ме следваш плътно до къщата, чийто хлад
пламъкът на сърцето разпръсква. Отваряш и затваряш вратата,
през която никой не влиза и не излиза. Дълго
в нощта чукаш по прозореца ми. Дори когато в него
угасне и среднощната светлина. Когато затворя книгата,
изгася лампата и напразно се мъча да заспя.
Обикаляш къщата. Разхождаш се в градината. Береш рози
и ябълки. Презрелите плодове падат в тревата,
в която сутринта не откривам никакви следи.
Ходиш на пръсти из къщата. Под
ходилата ти скърца дървеният под. Мушваш се
под завивката ми. Гола и студена се притискаш
в мен. Донасяш мирис на море и дъжд. Разнасяш
надалеч звука на разлюляната църковна
камбана и лая на сепнатото куче от сън. Дръпваш
завесите на гъстата есенна мъгла и през въздуха,
изпран от силния порой, се показва зимното слънце,
показват се проблясващи звезди, острите ръбове
на разлюления хоризонт. Градът в друга държава,
Репентабор, е като на длан. Сонетите на лозята,
облени в невсекидневна светлина… Изгасяш
свещта на гроба на Косовел и разпръскваш мириса
на гробищните цветя из Крас – безсмъртната тъга
на поета, с която теб, северна виелице, те е възпял.
С думите, с които е възпявал онази, по която е
копнял през целия си кратък живот.
С думите, с които и аз, както и всички наши
поетични братя възпявам онази, която жадувам.
Като теб, виелице, присъстваща, но невидима.
Из стихосбирката "Соломонов печат", включена в българското издание "Къща от език" (Алтера, 2009)
Превод: Людмила Миндова