ПРОКАРВАШ ЗВУЧНИ ПРЪСТИ ПРЕЗ КОСАТА МИ
На Сречко Косовел
Прокарваш звучни пръсти през косата ми,
както преди това ги прокарваше
през неговата, чиито думи следват всеки
самотник в този дивен край.
Появяваш се неочаквано. Сякаш съм те извикал
в паметта си. Изскачаш от храстите край
пътя, в които си се крила дълго от мен
и от другите. Тичаш след мен и ме
пресрещаш, тъй както и аз тичам след теб
и те пресрещам. Прегръщаме се.
Обръщам се към града, към пустия площад.
Танцувам така, както със своите сенки танцуват
люлеещите се стебла край мен. Нетърпеливо
разкопчаваш ризата ми. Докосваш с длани, с които
допреди малко си обикаляла подземните катакомби
и си немеела под ледените сталактити –
горещите ми пръсти. С дъх,
който до земята огъва високия стар кипарис пред църквата
на хълма, дишаш в тила ми. С дъх, който
по небето подгонва ту стадо бели овци,
ту глутница сиви вълци. Който своенравно събира
и разделя опиянена от любов двойка гълъби.
С устни, с които ме целуваш по челото, си шушукаш
с короната на огромния орех в двора,
от която излита ято врани и се сипят златни
листа. Като котка, жадна за ласки,
ме следваш плътно до къщата, чийто хлад
пламъкът на сърцето разпръсква. Отваряш и затваряш вратата,
през която никой не влиза и не излиза. Дълго
в нощта чукаш по прозореца ми. Дори когато в него
угасне и среднощната светлина. Когато затворя книгата,
изгася лампата и напразно се мъча да заспя.
Обикаляш къщата. Разхождаш се в градината. Береш рози
и ябълки. Презрелите плодове падат в тревата,
в която сутринта не откривам никакви следи.
Ходиш на пръсти из къщата. Под
ходилата ти скърца дървеният под. Мушваш се
под завивката ми. Гола и студена се притискаш
в мен. Донасяш мирис на море и дъжд. Разнасяш
надалеч звука на разлюляната църковна
камбана и лая на сепнатото куче от сън. Дръпваш
завесите на гъстата есенна мъгла и през въздуха,
изпран от силния порой, се показва зимното слънце,
показват се проблясващи звезди, острите ръбове
на разлюления хоризонт. Градът в друга държава,
Репентабор, е като на длан. Сонетите на лозята,
облени в невсекидневна светлина… Изгасяш
свещта на гроба на Косовел и разпръскваш мириса
на гробищните цветя из Крас – безсмъртната тъга
на поета, с която теб, северна виелице, те е възпял.
С думите, с които е възпявал онази, по която е
копнял през целия си кратък живот.
С думите, с които и аз, както и всички наши
поетични братя възпявам онази, която жадувам.
Като теб, виелице, присъстваща, но невидима.
Из стихосбирката "Соломонов печат", включена в българското издание "Къща от език" (Алтера, 2009)
Превод: Людмила Миндова