Sol
Някога, ще погледна пак през прозореца,
ще е следобед, тих някак целият свят.
В паузата между повтарящите се сгради,
трева саморасла ще зърна,
неопитомено пространство, празен такт, който
с неизреченост ще ме проглуши.
Някога, ще погледна пак през прозореца,
в себе си ще се взра. С почуда.
Колко пространства свободни
между настъпващите пристройки на времето,
колко живот още, колко съдби.
Които ми предсоят.
Или не.