Алберто Моравия

Алберто Моравия (Алберто Пинкерле) е роден в Рим на 28 ноември 1907 г. От деветата до шестнайсетата си година прекарва по санаториуми. Това му дава възможност да чете много и предопределя съдбата му. Още с първия си роман “Безразличните” (Gli indifferenti”, 1929) той е забелязан от критиката. Сред шедьоврите на перото му са романите “Агостино” 1944, “Презрение” 1954, “Чочарка” 1957, “Скука” 1960. Те го утвърждават като майстор на психологичния портрет. Не случайно любимата му книга е “Престъпление и наказание” от Достоевски. Но “Римските разкази”, излезли в два тома (през 1954 и 1959 г.) и донесли на Моравия наградата “Марцото”, са нещо различно. Разказите, както и романите на Моравия, ярко рисуват реалността в следвоенна Италия. Представителите на новото течение в изкуството, наречено “неореализъм”, използват факти, документи, хроники, за да тъкат художественото платно, било то със средствата на литературата, киното или живописта. В този смисъл “Римски разкази” са своеобразна полемика с неореалистите, тъй като Моравия винаги в защитавал творческото въображение в изкуството. За него трагедията е най-висшата форма на художественост, до която в творчеството си той се опитва да издигне случките от ежедневието. В тези разкази Моравия демонстрира и тънкото си чувство за хумор. Източниците на комичното са разнообразни. Повечето от разказите са построени на принципа на неочаквания обрат. Писателят намира смешното в живота на обикновения човек, който не умее да бъде изамник. Персонажите му са неудачници, способни на геройства или престъпления само във въображението си. В решителния миг действията им не надскачат психологията на “малкия човек”. Докога тези хора ще бъдат “малки”? – това е основният въпрос, зададен от Моравия. Дълбокото внушение на “Римските разкази” е, че човешкият дух е способен да достигне отново висотите, познати от Ренесанса. Но трябва да се отърси от своята дребнавост.