Владимир Мартиновски: Калинка на зърно от нар
КАЛИНКА НА ЗЪРНО ОТ НАР
(награда за най-добър разказ „Нова Македония“, 2009)
Toчно преди една година за пръв път влязох в Студиото за татуиране. Преди това кой знае колко пъти залитах към входната врата, но все не намирах сили да прекрача прага. Надниквах срамежливо в най-новите изложени скици за татуировки във витрината, хвърлях поглед, за да проверя кой е на смяна, а след това или продължавах по улицата, или – много по-често - влизах в съседната баничарница. Така научих наизуст половината китайски идеограми, минавайки „случайно“ край витрината.
Но този ден не зная какво ми стана, като че ли се изпари добре познатият страх или срам, не зная как да го нарека. И когато нещо ми тръгне, както и за всички неща, няма спиране.
Преди това с години драсках по тонове хартия, табла, платна или стени, а от този ден и моето тяло стана достатъчно широка основа за картинна експресия. Казвам „широка“ не за друго, а за да ви напомня, че вече признах колко често преди това влизах в магазина за бели печива.
*
Ако не се лъжа, първото, което поисках да ми нарисуват беше калинка на зърно от нар. Не знам защо, но за миг ми се върна старата, добре позната колебливост, та така премълчах първото си желание.
- От някъде сте ми познат!? – обърна се към мен моята вечна симпатия, държейки в лявата си ръка каталога с най-новите татуировки. - Какво ще изберете?
- Бяхме в едно и също основно и средно художествено, излизах на същите места, навсякъде те следвах, дори и когато имах други момичета, мислех само за теб. Всичко изпробвах, за да не мисля за теб, но няма спасение. А как ще ме познаеш, когато сега се събират още трима в моето огромно тяло...
Разбира се, всичко това го премълчах, благо се зачервих и пожелах да ми нарисува нощна пеперуда на лявото рамо. Тежка класика! – изкоментира някой, който чакаше ред.
Когато забелязах, че движа лявата си ръка с далеч по-голяма бързина и лекота от другата, след няколко дни поисках да „кацне“ пеперуда и на дясното ми рамо. Разбира се, отново улучих нейната смяна! Когато ме боцкаше, ме попита дали ме боли. От твоята ръка бих пил дори и рибено масло, помислих.
- Боли малко, но ще издържа в името на изкуството – изрекох с устата, готова за глупава усмивка.
Наскоро на моите татуирани пеперуди им потрябваха цветя, та още от вратата поисках да ми засади в кожата поне няколко карамфила, петунии, гергини, вечерни пупалки, невени, циклами, гербери...
- Не съм завършила цветарство!
(Зная, завърши Академия, и то с най-висок успех. Твоята снимка я имаше по вестниците. Но след няколко безуспешни опити за самостоятелна изложба, завърши в този салон за татуировки...)
- Свободно направете цяла ливада, не е важно какви ще са цветята, нарисувайте ги по ваш избор – за пръв път в живота се обърнах с дълго изречение и пак се зачервих като калинка.
* *
И когато нещо ми тръгва, тръгнало е! След няколко дни пожелах на гърба ми да летят и пълзят и други насекоми и животинки: копринени буби, щурци и водни кончета, майски бръмбари, редки паяци, невестулки и „черни вдовици”*.
В следващата фаза поисках буболечките да са придружени и от най-различни ангели, като на един от моите любими албуми „Ангели и насекоми”. По някакви загадъчни асоциативни пътища на моя огромен корем започнаха да се срещат митологични същества от всички краища на света, с имена на (само за мен) значими хора, но изписани с египетски или китайски идеограми. Един ден подправих и нейното име, транскрибирано с арабски букви. Страхотно се помести: точно над сърцето! Докато търпеливо цъкаше чудните букви, така се изчервих, че всичките татуировки си смениха цвета. За миг заприличах на презрял нар преди разпукване. Както обикновено, тя не забеляза нищо! Рисуваше рутинирано и уверено, чакайки да й свърши смяната.
Върху всяка част от моето тяло ежедневно осъмваха нови миниатюрни рисунки, сцени от комикси, анаграми, ребуси, цитати от моите любими книги, забравени поговорки и кодирани послания, изписани с мастило във всички цветове. Дори и в дните, когато не посещавах Студиото за татуиране, имах чувството, че изникват нови рисунки и същества в някой ъгъл на тялото ми: в пазвата, зад ухото, между пръстите на краката.
*
* *
Докато веднъж лежах проснат по корем, правейки се, че дремя, чух как шепти на колежката:
- Ако хвърля този шишко в буре с формалин, мога да го изложа в постоянната експозиция в Музея за съвременно изкуство. Съсипах се от рисуване. До сега можех да подготвя три самостоятелни изложби...
*
* *
*
Сега отново престанах да влизам в Студиото за татуиране. Преди някой ден, по време на нейната смяна, ме посрещна един новоприет дърдорко, който още от вратата ми изстреля, че моята „боди-артистка“ е решила завинаги да напусне града и да си търси щастието на друго място. Най-вероятно оттатък блатото...
Прекъснах го, сякаш че не ме интересува, и спокойно му поръчах да ми татуира калинка, качена на зърно от нар. Още по-спокойно, той ми каза, че на моето тяло нема вече място.
*
* * *
*
Затръшнах вратата и побягнах. Зная, че не ви обясних защо точно калинка на зърно от нар, но това ще ви го обясня някой друг път. Сега нямам време за губене. Трябва да побързам!
След няколко минути ще се открива новата постоянна експозиция в Музея. Откъде знам? Ами на нея ще бъде изложена една моя скулптура от „ранния период“. Не ме е еня за нея. Ще я изхвърля, ще се съблека както ме е майка родила и ще застана на нейното място.
В ръката си нося табелка с нейното име: ще я закача на постамента, там където сега стои моето име. Ако има камери, а сигурно ще има, ще кажа, че съм нейният шедьовър.
А когато нещо ми тръгне, няма връщане.
Няма да е чудо, ако един ден ме изложат в Метрополитен...
Както и да е, дано поне тази вест да стигне някак до нея, кадето и да е.
_______
* черни вдовици – вид паяци. (Б. пр.)
Превод от македонски: Роман Кисьов