Сирийско бежанче
На Петра Лазло.
Днес съм сирийско
бежанче на пет.
Първо ми харесва пак
да съм дете.
После си играя,
тичам по тревата.
После мама писва,
иска ме при нея.
После татко идва,
нещо притеснен.
После става страшно,
с блъскането, шумотевицата.
После полицаите,
после жандармерията.
После здраво стиснало
раменете на баща си.
После виковете на тълпата:
ходете си, боклуци!
Ходете си във Сирия!
(Но къде да ходя?)
Искам вкъщи, просто вкъщи,
хора разберете.
Вече няма вкъщи,
хора също няма.
Само мама, тате
и сами в чужбина.
Най-накрая на земята,
спънато от журналистка.
Най-накрая реввам,
ама много здраво.
Не за журналистката,
не заради раната.
Реввам зарад всичко,
бягството, войната.
Бабата във Сирия,
дядото в Германия.
Нямам и представа
(откъде ли да я имам?)
плачът ми ще остане
петдесет години.
Постепенно той ще стане
моята родина.
09.09.2015 г.