Давид Албахари: Да върнем неделята
ДА ВЪРНЕМ НЕДЕЛЯТА
Какво стана с неделята? Вчера цял ден я търсих и никъде не я открих. А някога, спомням си, всяка неделя беше празник, обличаше се бяла риза, миеха се ушите и вратът. В неделя се ходеше на семейни обяди, след които всички дремеха, проснати из къщи като насукали се китове, и само ароматът на черното кафе ни изтръгваше от следобедната отмала.
Надигахме се бавно, полека, нищо не биваше да е забързано и нетърпеливо. Неделя беше муден и ленив ден, който се точеше тъй, сякаш нищо не го предхождаше, нито щеше да го последва.
"Неделя – ден без бъдеще" казва в едно свое стихотворение Раша Ливада[1]. Не знам какво е имал предвид, но за мен това е най-хубавото описание на неделята. На онази някогашната неделя, каквато беше преди време, а не каквато е сега и каквато беше вчера, когато излязох от къщи.
Някога магазините не работеха в неделя. Всъщност до десет на места можеше да се купи хляб, мляко и закуски, до тогава бяха отворени и павилиончетата за вестници и списания. Всичко друго беше затворено и се радваше на неделното спокойствие.
На пазар се ходеше в събота. Това беше денят, в който се купуваха чушки, дини и прясно сирене. Неделният пазар беше бледо подобие на съботното изобилие.
Неделята беше ден за излети. Качвахме се на Авала сякаш покорявахме Монт Еверест, а после търчахме надолу по склона, докато капнехме от умора. Тогава наизваждахме питки, намазани с масло, твърдо сварени яйца, триъгълничета топено сирене „Зденка” и червени ябълки.
Следобедното спокойствие на неделята траеше по-дълго и на двора. Не ритахме топка, не удряхме с нея по стената. Мълчахме дори докато играехме на топчета. Едва надвечер, когато здрачът пропълзяваше по небето, започвахме да говорим малко по-високо и по-свободно, но и тогава гласовете ни не кънтяха както в други дни.
Неделята беше бавен ден. Ден за възстановяване. Ден, в който из целия град потракваха супени лъжици, когато улиците опустяваха, а градските автобуси се возеха празни.
"Неделя – ден без бъдеще." Ден, в който миналото се забравяше и не се мислеше за бъдещето. Миналото беше забързаната събота, която трябваше по-скоро да бъде заличена от съзнанието; бъдещето идваше с понеделника, страшният ден, когато настъпваше началото на поредната монотонна работна седмица.
Неделята беше като райска градина, ден между реалността и сънищата. В нея всичко можеше да започне и нищо не биваше да свършва. Чардак ни на небето, ни на земята.
Ала вчера, когато излязох навън, си помислих, че е четвъртък или петък, или който и да е друг ден. Само не неделя. Разбира се, всички магазини бяха отворени: цветарския, супера, даже аптеката.
Само банката не работеше. Не съм и очаквал, защото навсякъде по света банките работят най-малко. Ако и те започнат да работят в неделя, ще бъде знак за пропадането на света. (Да пропада, не е щета[2]...)
Тогава се заех да търся неделята. Надничах тук и там из сградите, минах напред-назад край реката, разпитвах хората, които чакаха на автобусната спирка, после младежите и девойките със слушалки на ушите, но никой не можеше да ми отговори. Повдигаха рамене и ми отвръщаха с неразбиращи погледи, сякаш неделята беше някакъв забравен и мъртъв език, понятен само за лингвистите и археолозите.
Хубава беше някогашната неделя. Сутрин се излежавахме до късно, закуската също закъсняваше и всичко можеше да се проточи колкото ти се прииска.
В неделя се ходеше на футболни мачове, после на разходки край реката, а след това към края на деня, на палачинки с орехи и шоколад. Вечерта се прокрадваше на небето, но никой не й обръщаше внимание, защото знаехме, че неделята е по-различен ден от останалите и всъщност никога не свършва.
Но нещо стана и неделята изчезна. Каквото и да правим, колкото и да се мъчим, не можем да я намерим. Скрила се е някъде, обидена и изплашена, че може да я накарат да смени името си. Естествено, ако названието й произлиза от глагола „не делати”, а всички се държат така, сякаш става въпрос за обикновен ден и не спират с работните дейности, то тогава това не е неделя и с право е избягала. Отишла е някъде, където все още е на почит простото правило: шест дена работи, а на седмия почивай, чети книги, пиши стихове, иди сред природата, бъди нещо друго, различно от онова, което си пред останалите шест дни. Бъди различен, за да си през другите дни един и същ. Забави ритъма. Намери си някоя бавна песен и я слушай цял ден. Наслаждавай се на бавността. Кажи: „Бавен съм, признавам, но ако бях по-бърз, нямаше да разбера, че съществувам.”
Да, крайно време е да върнем неделята. Не го ли направим в най-скоро време, никога вече няма да я видим. А живот без неделя, живот без почивен ден не е живот, а убийствена въртележка, която спира само веднъж – когато вече е късно за всичко.
Tекстът е писан през 2010 г. и е публикуван в „Политика”.
Превод от сръбски: Русанка Ляпова
[1] Раша Ливада (1948-2007) – автор на три поетични книги, преводач, автор на „Антология на световната поезия”, основател на редица литературни списания, дългогодишен председател на Съюза на сръбските писатели – Б. пр.
[2] Препратка към филма „Идва пропадането на света” (1968) на режисьора Александър Петрович – Б. пр.