Марлен Хаусхофер: Една зловеща история
ЕДНА ЗЛОВЕЩА ИСТОРИЯ
На 13 се състоях предимно от ръце, крака и една рошава грива. Вероятно и иначе не се намирах в най-възхитителния си период, та баща ми реши да ме изпрати за ваканцията при чичо Емерих на село.
Не бях виждала този чичо никога преди, но знаех, че живее някъде като управител на имота и че голямата му страст е да кани всички роднини и познати. Въпреки гостоприемството му, изглежда никой не даваше пет пари за поканите му. Майка ми имаше навика да въздиша: „Мили Боже, отново Емерих. Какво да правя пък сега?“ На което баща ми отвръщаше с тиха горчивина: „Пиши му, че всички имаме дребна шарка и майстори вкъщи.“
От тези забележки и някои намеци на различни лели и други роднини заключих, че ако не друго, то чичо Емерих със сигурност е крастав пияница и се отдадох на големи очаквания.
Когато после се запознах с него на малката гара, бях почти разочарована. Той беше едър и весел мъж, чиято единствена отличителна черта беше рошавата му червена брада. Във всеки случай той изглеждаше извън себе си от радост заради посещението ми, което изключително ме поласка, тъй като не бях свикнала на такова посрещане.
Накрая леля Ема ме освободи от неговата прегръдка. Тя беше дребна, закръглена дама с дружелюбен, но уравновесен характер. Петнайсетгодишните близнаци се сръчкаха с лакти и смутено ухилени ми подадоха не съвсем чистите си ръце. Изглеждаха някак срамежливи, навярно защото в пристъп на добро настроение чичо Емерих ги беше нарекъл Емелине и Емеран.
Само няколко минути по-късно обаче, когато разбраха, че не съм дошла да им се подигравам за това, те се отпуснаха и бързо се сприятелихме.
Освен тях, къщата обитаваше една възрастна бавачка, която се числеше към семейството, както и един малък, жаловито изглеждащ кокер-шпаньол на име Диана, който седеше зад печката и издаваше сумтящи астматични звуци.
Вечерята се състоеше от блюдо с печени пъстърви, уловени от чичо Емерих специално за случая, и премина в отлично настроение, като изключим, че от време на време някоя кост засядаше в гърлото на възрастната бавачка и останалите от семейството вкупом се спускаха да я тупат по превития гръб. После тя се възстановяваше изненадващо бързо и пъргаво придърпваше нова риба в чинията си, за да не изостане от нас.
Между другото, тя беше напълно глуха и ме объркваше с развеселеното си кикотене, когато ставаше дума за някой смъртен случай или с покрусения си поглед, когато чичо Емерих се опитваше да разкаже една от онези шеги, чиято поанта леля Ема в повечето случаи задушаваше с едва забележим, но категоричен жест.
Всички пихме вино, а аз по едно време се позамаях и запях.
Известно време ми се губи, а когато се събудих посред нощ, трябваше да положа усилие, за да разбера къде се намирам. Разсъних се внезапно и вече не бях замаяна.
Някъде наблизо бучеше водопад, което приповдигна настроението ми и ме накара да изпитам благодарност. По каква причина не бяхме ходили никога преди при чичо Емерих, където всъщност беше много по-забавно, отколкото вкъщи и защо цялото семейство говореше с такъв пренебрежителен тон за него?
На сутринта попитах леля Ема за водопада. Тя се засмя и каза, че това е било от виното и рибата, което малко ме засрами.
По-късно отидох с близнаците до потока на лов за раци, а после ми позволиха да яздя старата кобила на ливадата. Всъщност аз се бях вкопчила здраво в гривата й, докато тя внимателно тичаше в тръс по поляната, избягвайки всяка миша дупка, която би могла да застраши равновесието ми.
Целия ден прекарах щастлива, гладна и изпълнена с любопитство, а вечерта ние, децата, се скрихме в килера и с ловджийски пушки дебнехме препускащите насам-натам плъхове.
И пак ме събуди бученето на водопада, въпреки че не бях пила и капка вино. Както бях наострила уши, отнякъде се прокрадна далечно, отчаяно хлипане. Почувствах капки пот по челото си и затаих дъх. В стаята беше тъмно, а леля Ема, която най-много от всичко се страхуваше от пожари, не ми беше дала свещ. Най-накрая сърцераздирателното ридание заглъхна и тъкмо да заспя отново на фона на бучащия водопад, когато изведнъж нещо започна да драска на прага.
Сврях се в най-далечния край на леглото и се свих на кълбо. Нещото се тресеше с давещи се звуци пред вратата, а аз потънах още по-дълбоко в завивките, поемайки си дъх. Бях разбрала, че това е малкото куче.
На сутринта разказах на Емелине и тя ми обясни, че всичко е заради атеросклерозата на Диана.
„Значи това не ви пречи?“, казах аз.
„Не особено“, беше краткият отговор. „Знаеш ли, за нас това не е най-важното.“
Не споменах нито водопада, нито горчивото хлипане и се надявах сама да разгадая всичко, забравяйки обаче, че вероятно сутрешната ми смелост щеше да ме напусне в мрака.
Колкото великолепни бяха следващите дни, толкова страшни бяха нощите. Часове наред лежах будна и слушах далечното ридание; понякога чувах боси стъпки в коридора, а когато най-сетне задрямвах, остри писъци ме хвърляха в ужас отново. А след това, тъкмо когато се чувствах почти спокойна, лудата Диана започваше да драска на прага.
Така преминаха четиринайсет дни. Леля Ема ме тъпчеше с невиждани количества мляко и масло, чичо Емерих ми разказваше историята на живота си в най-различни варианти, а с близнаците сключихме кръвно братство.
Никъде на света нямаше да ми е по-добре и въпреки това не можех да си почина. Всяка сутрин, изправяйки се в леглото, от огледалото ме зяпваше едно обезсърчено личице с бледия цвят на привидение. Бях убедена, че къщата е обитавана от духове, но не ми достигаше кураж да го разкрия пред леля Ема, която беше толкова добра с мен.
Една нощ обаче нервите ми не издържаха. Скочих от леглото и се втурнах към стаята на Емелине.
Когато се наведох над леглото й, тя рязко се изопна и неистово изпищя. Седнах на килимчето до леглото и заекнах:
„Значи това си ти, ти крещиш насън…“
Изглеждаше, като че ли едва сега се разбужда. „Да не би да съм крещяла?“, попита тя, изплъзна се от леглото , клекна до мен и започна да ме гали.
„Ах, глупаче“, утешаваше ме тя, „мислехме си, че спиш наистина дълбоко, защото никога нищо не каза. Бяхме толкова доволни… Знаеш ли, всички други си тръгват след втората или третата нощ и никога повече не се връщат.“
„Емелине“, казах аз невярващо, „значи водопадът, хлипането и босите стъпки не са никакви духове?“
“Как ли пък не! Татко хърка като водопад, мама плаче в съня си, а Емеран е сомнамбул. Аз пък… ами, аз от време на време крещя по малко.“
Избухнах в смях и продължавах да се смея, когато изведнъж чичо Емерих се появи по нощница на прага със свещ в ръка, взирайки се в нас смаяно. Леля Ема изникна зад него, румена и изумена. Изобщо не изглеждаше като жена, която горчиво ридае насън.
„Тя те е помислила за водопад, татко“, издърдори Емелине през смях. „Само си представи!“
Накрая всички заедно се смеехме, докато се появи и бедната малка Диана, която объркано ни душеше. Само Емеран липсваше, тъкмо беше новолуние и той спеше като бебе.
Следващите седмици наддадох шест килограма, а външният ми вид ставаше все по-селски с всеки изминал ден.
Обещах, че ще дойда пак идното лято и всички плакахме при раздялата, включително старата бавачка, която ме беше обикнала, защото й бях изрязала врасналите се нокти на краката. Само Емеран, който геройски сдържаше сълзите си, и Диана, която не разбираше положението, правеха изключение.
Вече вкъщи, баща ми обстойно ме огледа, преди да каже на мама: „Толкова за твоите смешни идеи, че там горе са й измръзнали бузите.“
„Ама моля ти се“, отвърна мама, която отдавна беше забравила, че изпращането ми там беше по настояване на татко, „моля ти се… посред лято…“
„При Емерих всичко е възможно“, прекъсна я татко, „или“ – погледът му потъмня – „се е гримирала“. Той наплюнчи показалеца си и го прокара плътно по бузата ми.
„Не се изтрива“, каза той впечатлен, а след кратка пауза добави: „Това дете има нерви като корабни въжета…“
От сборника с разкази "Страшна вярност" (1968).
Превод от немски: Ани Артинян