Джим Харисън: Мери

Джим Харисън

Мери

Как успя това куче, лежащо на възглавницата

в краката ми, да ме задмине

по продължителност на живот; един възел,

който никога не се развързва? Това куче

е единствено себе си и не може да мисли

по друг начин. Когато бъде повикана тя се скрива

зад някой храст, дърво или висока трева,

чудейки се дали трябва да се подчини.

Вече е на двандасет, саката, понасяйки болката

на сутрешния бяг, може би, чудейки се какво

е всичко това - тежестта, завладяла костите й.

Опънала се по очи в поза за бяг, на сън тя бавно

се придвижва напред в бъдещето, което не ни

приветства, а е просто наша съдба, в която изчезваме,

освобождавайки място за другите в този дълъг марш.

Въпросът все още стои – как тя успя да ме задмине,

щастлива, в това бавно сбогуване?

Превод от английски: Пейчо Кънев