Мери
Как успя това куче, лежащо на възглавницата
в краката ми, да ме задмине
по продължителност на живот; един възел,
който никога не се развързва? Това куче
е единствено себе си и не може да мисли
по друг начин. Когато бъде повикана тя се скрива
зад някой храст, дърво или висока трева,
чудейки се дали трябва да се подчини.
Вече е на двандасет, саката, понасяйки болката
на сутрешния бяг, може би, чудейки се какво
е всичко това - тежестта, завладяла костите й.
Опънала се по очи в поза за бяг, на сън тя бавно
се придвижва напред в бъдещето, което не ни
приветства, а е просто наша съдба, в която изчезваме,
освобождавайки място за другите в този дълъг марш.
Въпросът все още стои – как тя успя да ме задмине,
щастлива, в това бавно сбогуване?
Превод от английски: Пейчо Кънев