ЕДИНСТВЕНО ТИ ИДВАШ В МИСЛИТЕ МИ
Ако живеех на пустинен остров, сигурно нямаше дори да се сетя за теб. А така всеки път, като си мия зъбите, неволно и задължително си спомням. Вече ми е станало като молитва два пъти дневно, сутрин и вечер, а понякога и по три пъти. Трудно ще ми е, знам, да разбера защо точно тогава, докато прокарвам четка нагоре-надолу по зъбите си, докато търкам езика и небцето, мисълта за теб проблясва и ме озарява. Прилича на обсебеност. Знам и това, че никога повече няма да те видя, дори случайно. Имаше те в живота ми, изтягах се на теб, и вече те няма. Сега друга заема мястото ти, после ще дойде някоя трета, чак докато не се затвори самото място, след като и самият живот помръкне и изчезне.
Дали се сещаш и ти за мен понякога, поне за моята плът и моя скелет? Да речем, при някое ежедневно и рутинно действие, както е в моя случай. Не ми се вярва. А и няма значение.
Не съм тъжен, нито весел, просто така: сещам се за теб без всякакво намерение или желание, просто се сещам и нищо повече, няма смисъл дори да го споменавам. Не, няма да го споменавам, но е истина, че седях върху теб с най-голяма радост. Беше като създадена за мен. Вдигах те с лекота, пусках те с лекота. Буквално залепваше за мен, от цялата си дълбина. Няма да го подчертавам повече, но засега оставаш в живота ми единствената дървена табуретка, която, докато седях на нея, ме опияняваше до дъното на моята и своята сърцевина.
из „Прочетено в очите ти“
Превод от сръбски: Русанка Ляпова