земя съм. всеки ден от зимата
живях съсредоточена в ежеминутното си оцеляване
олекваше ми като падне сняг
от него
най-непрогледните ми нощи светеха
ноември
пресуши
живителните сокове
с които хранех себе си и другите
декември
загубих интерес към времето
и то започна да тече
встрани от мен
земя съм.
вкочаних се
от студ
нощем кожата ми се пропукваше
скимтях от болка кучетата
ми пригласяха
и заглушаваха плача ми
не можех
до никого
да се докосна
живеех взряна
в съставните си молекули
едва удържах процесите им на разпадане
мълчах и леденеех
залепнах
за себе си от студ
клепачите ми
ги посипа скреж
растенията ми умряха
изобщо
на камък станах
земя съм
просната в безвремие
и в целия си ръст
на камък
и без сокове
така запаметих
студа и мрака
в себе си просмуках
до вчера.
чух някъде в забравеното ми навътре
едно полу-прозрачно и все пак
съвсем съвсем стремително размърдване
познавам тази сила. извира
от невидимо за сетивата място.
земя съм.
кокичетата ми напират.