СИЯЕ
Село – захвърлено с табелите си край
бръмченето на пътя. И го гледам:
не си пристига, нито заминава. И го слушам:
в пейзажа, който, премълчавайки, изтъква,
достатъчна му е компанията на реката
(как й показва сутрин своите пътеки и ги прибира
вечер).
Уж е мъртво, а блести със трепетликите си –
сред ръкоплясканията на листата.
С ирониите на косове сериозността ми ръководи
в следобеда (и тромавите му глаголи).
Мен, вадещия своите пристигания тук като несръчен
вълшебник из ръкава на шосето.
Мен, съюзяващ стъпките си с площадчето пред църквата
(то не желае да е център на света).
Сам в това село –
отсъствието на хора не прави тишината по-голяма.
В това село, в което небето
така тежи от лекота, че е възможно
да поддържаш хоризонтите с кутрета, за да не рухнат
(и ме завие планината с каменните си юргани).
Тук, докато влизам от сянка в сянка
като от себе си във себе си (без да почукам).
Тук, надничащ през пролуките на оградите, където,
приютени в майчинството на пейзажа,
сияят – от жизнерадост –
на гробището зъбчетата млечни.
Из "Сияе" (1999)