Иван Димитров: Софийски дует
„Софийски дует” е всъщност роман-ансамбъл, в който множество гласове и партии изсвирват фрагментираната литературна ситуация в България и София, като – разбира се – я фикционализират. Текстът съзаклятнически намигва към постмодерните фасетъчни наративи на ранния Господинов, отваря се към по-отдавнашни експериментални текстове в българската проза, като например „есеистичните” романи на Блага Димитрова. …И ни припомня тръпката по литературните мистификации от края на миналия век, изчезнала с порастването на мистификаторите и въобще на всички пишещи и пакостливи enfants terribles от 90-те.
Пловдив, 2016 г.
ИК "Жанет 45"
СОФИЙСКИ ДУЕТ (роман)
* * *
Недописаният край на тяхната любовна история е този:
Не се женят. Имат две деца с година разлика помежду им.
Сутринта тя ги води на детска градина, той ги взима. Другите деца често им се смеят: те носят фамилиите и на двамата с едно тире по средата. Антонови-Петрови.
Следобед той е на работа. Тя работи вкъщи.
През уикендите пътуват или почиват. Обичат да си играят с малките. Когато някой чупи количката с дистанционно управление, децата възкликват: „Счупихме количката на тате!” Куклите най-често са на мама.
Веднъж на два месеца оставят децата на една от бабите за уикенда (и двете не спират да им пилят, че не са сключили брак) и потеглят към някоя хижа, хотел, вила. Посоката няма значение, това е тяхното пътуване. Само за двамата.
Той й прави кафе сутрин. През обедната почивка тя винаги му се обажда. Редуват се да готвят за вечеря. Който когато има време. Държат да се хранят с децата.
Обичат да посрещат гости и често канят приятели. Той им разказва истории, тя разговаря с тях.
Децата тръгват на училище, сетне в университета. И двамата стават художници. Дъщерята рисува и илюстрира книги. Синът прави анимации.
За една от годишнините им техният син им подарява анимационно филмче. Те са главните му герои. Две минути и половина.
Малко след това децата се изнасят от дома им; те запълват празнината с прегръдки.
Децата се женят, те (все още неженени) танцуват на сватбите им. Гостите се радват: те са хубава двойка, макар и все по-възрастни.
Появяват се внуците. Тя ги черпи с череши, той ги води на разходка из парка. Често тя се кара и на внуците, и на него, че са се изцапали по време на играта. Кара се с усмивка. През годините той е бил едно от децата им, третото.
На шейсет и шест продължават да спят прегърнати в леглото. Всяка сутрин той се събужда пръв и отмествайки внимателно главата й на възглавницата, се изплъзва от завивките. Тя се събужда, но още се прави на заспала. Изчаква да направи кафе и да й донесе чашата в леглото. Тогава отваря очи и когато й подава кафето, му лепва звучна целувка по устата, бузата или челото.
Тя обича неговите бръчки, той – нейните. В тях те виждат записана цялата си история без никакви съкращения.
Когато е бил на 29, той се е страхувал от смъртта. Сега единственият му страх от смъртта е тя да не умре преди него.
Докато са живи, всичките им познати ги смятат за перфектната двойка.
* * *
Йордан Иванов, ул. „Русе”
Като фотограф винаги съм се интересувал от човека. Може да се каже, че човекът стои зад всеки кадър, който някога съм правил. Независимо дали снимам портрети, репортажи, актова или улична фотография. Независимо дали снимам микрофотография: някоя мравка или скакалец. Или снимам продуктова фотография: нова напитка, маса, кола. Или пейзаж някъде в Източните Родопи, докато от близкото село се носи вечерната молитва от някое минаре. Навсякъде виждам човека. Винаги композирам снимките си спрямо него. Ако ме питате какво снимам от 20 години, ще повторя: човека.
Преди три години реших да направя серия снимки на съвременни български писатели за специална серия в „Културен вестник”. Милен Русков, потънал в четене в Народната. Палми Ранчев, трениращ млад боксьор на ринга (може би бъдещият Кубрат). Силвия Чолева в студиото на Арт Ефир. Момчил Николов, работещ върху новия си ръкопис в 6 сутринта. Васил Георгиев, пред кратък разказ в адвокатската кантора между две срещи с клиенти. Илко Димитров, докато се здрависва се с един от своите хора. Едвин Сугарев гол на скалите на Камен бряг. Георги Господинов, докато снима облак някой следобед. Емануил Видински и Петър Чухов по време на репетиция, с китари в ръка. Радослав Чичев, галещ котарак. Иван Ланджев, играещ на шах пред Народния театър. Ясен Василев, обядващ с баба си. Тома Марков, пиещ кафе в шест вечерта. Мирослав Христов при зъболекаря си. Режисиращият Георги Тенев. Прекопаващият градината си Захари Захариев. Превеждащата дълъг роман Надежда Радулова в Созопол. Снимащият лист трева сутрин Владислав Христов. Марица Колчева, която реди изложба в „Галерия Ластици”. Стефан Иванов, пиещ чай в Апартамента. Псуващият като лебед съдията на вечното дерби Елин Рахнев. Приготвящият пъстърва в кухнята си Ясен Атанасов с чаша шардоне в ръка. Камелия Спасова и Мария Калинова на стълбите пред Ректората. Изправилият се пред студенти по време на лекция ВБВ. Ивайло Динев сред протестиращи студенти. И още, и още, и още.
Бях направил 100-ина портрета за почти две години. Естествено, снимах и други серии, но тази беше най-мащабната. Албумът излезе като книга преди няколко седмици.
Всички знаем, че вътре има и снимка на Йордан Константинов. Черно-бял кадър, в който той седи пред на прозореца си. От двете му страни се извисяват купчини книги. На пода са разхвърляни още двайсетина тома. Някои са на купчинки – по две-три. Други са захвърлени сами. През прозореца се вижда катедралата Александър Невски. Йордан е вдигнал с лявата си ръка томче на Рупчев, а в дясната му дими купа чай. Имам и втори кадър, на който прозорецът е отворен, Йордан се е надвесил надолу и сочи гроба на Вазов, но него съм решил да не го публикувам. Йордан много се дразнеше на медийния скандал покрай Вазов, който не спря и след неговата смърт. При всеки удобен случай медиите го раздухваха отново и отново до такава степен, че накрая всеки беше забравил откъде тръгна всичко.
Тъй като повечето коментари, които ми бяха отправяни за неговата снимка, са за купичката чай, най-добре да ви разкажа за нея.
Ще бъда кратък.
Когато отидох в апартамента на Йордан, вече бях намислил кадъра с прозореца и камарите книги, те си бяха там и без друго, нищо не сме местили. Йордан ми предложи чай. Приех. Поговорихме. Поснимах. По-скоро го направих, за да няма излишно напрежение. Тоест, Йордан да свикне с фотоапарата. Говорихме си за улична фотография. За Картие Бресон и момчето с вино. За Мат Стюарт. Това отне известно време и Йордан взе да подпитва за купата с чай.
- Изпи ли го?
- Ще пиеш ли повече?
Това продължи 15-на минути, накрая се отказах от недопития чай и му дадох купата. Той я изпи и си сипа ориз с леща от една тенджера. Изглежда това беше единствената му посуда.
Надежда Радулова
„Софийски дует” ме накара да си спомня какъв исках да искам да бъда – безкомпромисен, млад и неуязвим. Романът трескаво ме пришпори през очарователните софийски хора, покриви и улици. През борбата на човека с матрицата. През безпътицата на твореца. Не съм сам в космоса – това ми казва романът на Иван Димитров. Но това, вместо да ме радва, ме кара да се замисля – така е написано.
Васил Георгиев
Иван прикрива любовта си към литературата с отлична ирония. Той прикрива любовта си към поезията с роман. Прикрива самотата си с текст, в който сме заедно тук и сега – в една разпознаваема София на словото, в която бих искал още повече да живея. В една бохема на отчаянието. Всъщност, Иван Димитров се осмелява да ни съобщи колко двойствено е всичко, от което сме изградени и което обичаме.
Марин Бодаков
* * *
Искам да се върна в предишния си сън, на морето. Тя да е заспала, аз просто да лежа до нея и да не мога да заспя. Или да заспя. Или тя да се събуди. Да сънувам в съня. Или да засънувам нов сън. Да сънувам морето. Само когато спя до нея ми е абсолютно безразлично кой сънува моя живот. Да изкарам цели месеци на морето в съня си. Да се къпем от сутрин до вечер. Да забравим за дрехите и дребните желания. Да помним само себе си. И с дни да се гледаме.
Или планина. Покръстваме се в древната религия на Родопите. Намираме македонското в себе си на Пирин. Претърсваме зрънце по зрънце Великата рилска пустиня. Попадаме на малка хижа, обградена от върхове. Езерце пред нея. И защото ще сънувам тази хижа, само ние ще сме там. Няма да има хижар. Няма да има туристи. И досадни минувачи. Ще се проснем пред хижата. Ще се къпем в студеното бистро езеро. Следобедите ще влизам с лодка в него. Ще ловя риби и ще ги пускам на свобода. После пак ще ги ловя и пак ще ги пускам. Тя ще се припича на слънце. Ще си правим разходки. До върха и обратно. До върха и обратно.
Или село в равнината. Ще обитаваме стара къща. В покрайнините му ще тече река. Ще ходим там всеки следобед. Двама мечтатели, откриващи в целия свят около себе си песента на бялата кукувица. Стъпващи боси по тая тревица, освен която не ни трябва нищо друго. По пътя ще берем млечна царевица и черници. Целите ни ръце, устни и мисли ще са изцапани с черници. Цели вечери ще се мъчим отчаяно да изтъркаме петната от черници от мислите си безуспешно. По пътя ще се разминаваме със стари селяни на колелета. Техните вежди и мигли ще се смеят. Нашите носове и бузи ще им отговарят. На реката ще се къпем. Ще се съблечем сияйно голи и ще цопнем във водата. В началото ще се залъгваме, че сме достатъчно далеч, за да сме сами. После срамежливо ще открием, че група селски деца – момчета и момичета – притаили се зад храстите, ни гледат. Толкова невинно ще ни гледат. Сдържайки дъх, с хихикане. Защо да се срамуваме от тях?
Или ще сме в град, където всички се познават. Изпъстрен с древни къщи, с паметници. С калдъръмени улици, които ще кръстосваме от вечер до сутрин и в четири следобед. Ще се шляем, ще мяукаме като разгонени котки. Ще се гоним като влюбени кучета. Ще се чифтосваме като гълъби. Аз ще обикалям около нея, изпъчил шия като гълъб, който се преструва на гларус.
Или трябва да призная, че не мога да заспя.
* * *
Евгения Панайотова, ул.”Алабин”
Защо продължавате да ме питате какъв човек беше Йордан? Колко пъти ви казах, не мога да отговоря на този въпрос! Не знам какъв човек беше! Това, че бяхме заедно две години, нищо не значи! Да, познавам перфектно характера му, маниерите, жестовете. Мога да ви кажа как се усмихваше, когато трябваше да се усмихва, и как, когато се усмихваше. Мога да ви опиша как сутрин се събуждаше страшно бавно, протягаше ръце и се захващаше със сутрешната си гимнастика (ако я пропуснеше, се схващаше от седенето пред компютъра). Мога да ви разкажа как се държеше, когато се изнервяше. Как се тресеше от нерви (само в особено крайни ситуации, това не беше типично за него). Повечето хора въобще не го познаваха.
Можем ли да кажем изобщо, че познаваме някого? Всеки човек има хиляди лица. Аз мога да ви говоря за Йордан като за любовник, приятел, готвач, съветник, сътрудник в работата, пияч, любител на киното и театъра, поклонник на литературата. Нима това не са незначителни подробности? Вие се интересувате от писателя Йордан Константинов, не от моя Йордан!
За писателя не мога да добавя кой знае колко. Харесвах нещата му, да. Харесвах ги много. С нетърпение четях всяка нова книга, която издаваше. Мога да призная с чисто сърце, че още в началото се влюбих в писателя, не в Йордан. Присъствах на четене в една галерия, която току-що беше отворила, мисля, че се казваше „Седма галерия”. Четяха сума ти поети и писатели. На повечето не им знам имената, но и той беше там. Прочете две неща. Поемата „Софийския ренесанс” и любовния разказ „Не знам кои сме, но и няма значение”.
Шумотевицата на бара изчезна, останаха само думите. Усетих ги над пъпа си. С всяко изречение една топла игличка подскачаше и се забиваше във вътрешността на корема ми със сладка болка. И разбрах, че разказът е написан за мен. Не ме интересува, че бил написан за Паулина. Нали преди са били заедно. В никакъв случай не искам да кажа, че... Това с Паулина е подробност. Но разказът откликна в тялото ми, той беше нещо органично, част от плътта ми. Преди четенето Йордан беше далечен познат, с когото се бяхме засичали по хижи в планината, с когото се бяхме разминавали по софийските тротоари в онези пиянски вечери, в които имаш чувството, че засичаш всичките си познати на улици, по заведения. Щом прочете онзи разказ, се влюбих в него. Два месеца по-късно бяхме заедно.
Понякога имах чувството, че въобще не го познавам (беше ми чужд по един извънземен начин). Той беше това, което пишеше. Неговата скрита същност беше отразена в прозата му. Проблемите се явяваха в противоречията между този вътрешен образ и онова, което той показваше навън, на другите. Понякога се съмнявах, че той е написал всички тези книги, защото реагираше по тотално различни начини от вложеното в тях. Затова не бих могла да кажа, че го познавам и трябва да спрете да ме питате какъв беше той.
Той беше.