ЦЕНЗУРА И АВТОЦЕНЗУРА
В разгара на полските събития по повод закриването на “Солидарност” получих писмо с надпис «NIE CENZUROWANO». Какво трябва да значат тези думи? Вероятно това, че в страната, откъдето писмото е изпратено, няма цензура. Но същевременно то може да означава, че всички писма без този знак са подложени на цензура, което пък от своя страна навежда на мисълта за селективност на официалните органи, проявяващи доверие към едни граждани, а към други не. Естествено, това може да се тълкува и по друг начин – че надписът “нецензурирано” е бил ударен точно от ръката на цензурата. Тъй или иначе този многозначен емблематичен печат ни говори за духа на цензурата, която иска да изтъкне своята легитимност, но едновременно с това чрез отрицанието си да се прикрие. Защото цензурата, колкото и да се смята за историческа необходимост и за институция, защитаваща обществения ред и порядък, не признава току-тъй своето съществуване. Тя се проявява като нужно и временно зло на системата във вечна бойна готовност. Цензурата, следователно, е само временна мярка, която ще бъде премахната в онзи миг, когато всички, които пишат – писма или книги, в крайна сметка е все тая – станат пълнолетни и политически зрели дотолкова, че родителският надзор на държавата и властта да стане ненужен.
Тъй като е продукт на историческата необходимост и, следователно, е временна, цензурата възприема себе си като нещо вече преодоляно и отдавна несъществуващо. Та затова и не признава съществуването си и се опитва да се сгуши в нежната прегръдка на демократическите институции, които извършват и други функции (издателските и вестникарските колегии и редакционни съвети) или пък да се скрие зад личността на директорите на издателските къщи и вестниците, редакторите, рецензентите, коректорите и прочее. Ако случайно подозрителното съобщение успее да измами будното око на всички тези заместители на цензурата – а те вършат своята работа с чиста съвест, понеже не са цензори, не са само цензори -, тогава има още една мярка: печатарите, като най-съзнателни представители на работническата класа, ще откажат да печатат инкриминирания текст. Тази на пръв поглед демократична мярка е един от най-циничните начини за прикриване на цензурата. Освен когато не става въпрос за случаите, когато книги или текстове се забраняват in extremis от страна на съдебните органи – в ролята им на цензор – и, разбира се, все в името на общественото мнение, и то точно там, където обществено мнение няма.
Към по-малко известните видове цензура при всички случаи трябва да се причисли и твърде разпространения феномен на така наречената приятелска цензура – която представлява един вид преход от цензура към автоцензура -, където най-често редакторът, също човек на перото, ще ви посъветва за ваше собствено добро да изхвърлите от книгата си някой друг пасаж или строфа. Ако с това не успее да ви убеди в добрите си намерения, той моментално ще премине към морални доводи и без дори да се усетите ще прехвърли собствените си страхове върху вашата съвест: тогава от вашия жест – да поемете върху себе си прерогативите на цензурата и така да я прикриете от обществеността – ще зависи и неговата съдба. Така че или ще склоните да станете цензор на самия себе си, или с лека ръка ще затриете една кариера и една съдба. В замяна той не само ще публикува книгата ви, а и ще премълчи, че в нея е имало такива пасажи, които в случай, че видят бял свят, биха погубили и вас, и него самия.
Без оглед на това каква форма ще приеме, цензурата винаги не е нищо друго освен външна изява на патологично състояние, сигнал за хронична болест, развиваща се успоредно с нея – автоцензурата. Невидима, но съществуваща, далеч от очите на обществеността, потисната в най-скритите дебри на духа, тя извършва своята дейност по-ефикасно от която и да е цензура. Макар че и двете използват едни и същи средства – заплаха, страх и изнудване – автоцензурата прикрива или поне не афишира съществуването на натиска. Борбата с цензурата е открита и опасна и точно заради това героична, докато борбата с автоцензурата е анонимна, самотна и без свидетели, поради което предизвиква у субекта чувство на срам и унижение от проявения колаборационизъм.
Автоцензурата е четене на собствения текст с чужди очи, когато се превръщате в свой собствен обвинител, по-строг и подозрителен от всеки друг, защото в тази роля вие знаете детайли, които нито един цензор не би могъл да открие в текста ви, знаете дори онова, което е останало премълчано и със сигурност никога не бихте написали, но то, както ви се струва, все пак е успяло да се промъкне “между редовете”. Затова неусетно започвате да приписвате на този въображаем цензор качества, които вие самият не притежавате, а на текста си – значения, които той не съдържа в себе си. Защото този ваш двойник следи мисълта ви до абсурд, до най-главозамайващия завършек, до ония предели, където всичко е подривно, където всяко прекрачване е опасно и наказуемо.
Субектът на автоцензурата е двойник на писателя, двойник, който наднича през рамото му, завира се в текста му in status nascendi и го предупреждава да не допуска идеологически гафове. И този двойник-цензор е невъзможно да бъде достигнат, той е като Бог, вездесъщ и всезнаещ, понеже е роден от собствения ви мозък, от собствените ви страхове, от собствените ви фантазми. Но тази борба със собствения ви двойник, тази интелектуална и морална концентрация няма как да не оставят ясни следи върху ръкописа ви, освен ако всички усилия не бъдат сведени до един единствен морален жест – унищожаването на ръкописа и отказването от идеята. Но тъй или иначе и отказът от борбата, и победата, предизвикват все един и същ ефект: чувство на поражение и срам. Защото каквото и да направите, този двойник винаги триумфира: ако сте успели да го прогоните, той ще се смее на ужаса ви, ако сте го послушали – на страха ви.
Така този двойник на писателя накрая успява да скърши и компрометира дори и най-моралната личност, която преди това е успяла да се опълчи на цензурата. Отказвайки да признае съществуването си, автоцензурата е сестра на лъжата, духовна корупция.
Ако писателят успее да превъзмогне радикалния порив към самоунищожение и със силата на таланта, концентрацията, смелостта и въображението си надхитри своя двойник-изкусител, следите от тази борба ще останат видими в ръкописа – във вид на метафора. Това е двойна победа: не само, че въпреки изкушенията, текстът е получил благодатта на формата, а и с тази хитрост, с това свеждане на идеите до метафора (а нека припомним, че етимологично тя означава пренос от буквален към фигуративен смисъл) автоцензурата е успяла да излее мисълта в стилистична фигура, да я катапултира в поетичното пространство. От това биха могли да се изведат някои доста важни литературноисторически и литературнотеоретични изводи, а чрез този критерий – преобладаването на метафората – може да се разтълкува възникването на редица произведения в руския авангард от двайсетте години например. Автоцензурата придава определен нюанс и звучене на този авангард. От борбата с автоцензурата прозата на Пилняк и Бабел, поезията на Манделщам и Цветаева извлякоха максимален литературен ефект. Горчива и трагична победа.
Автоцензурата е отрицателният полюс на творческата енергия, тя потиска и измъчва и при допир с положителния полюс може да произведе искра. Тогава, презрял страха си, писателят убива своя двойник и в този мощен изблик на тъй дълго сдържаните срам, унижение и бдителност, метафорите започват да се разпадат, парафразите да се разбягват и остава само голият език на фактите, памфлетът. Няма го вече вашият цензор-двойник да открива какво ли не между редовете, всичко е черно на бяло, до последния атом на недоволството ви. (Точно в такъв момент Манделщам ще напише онова свое второ стихотворение за Сталин, което е истинско освобождение от автоцензурата и унижението и в крайна сметка ще му коства главата.)
Победата на моралния принцип убива или писателя, или произведението.
Цензурираният аз, който е търпял дълго тиранията на страха, прибягва към памфлета като към меч на отмъщението. И точно тази победа над собствения двойник-цензор е изиграла лоша шега на не един писател в емиграция. Като жертви на дългогодишна автоцензура те изведнъж се оказват от другата страна на онази педя земя, разделяща изкуството от пропагандата; стигат до онова положение, което Чеслав Милош нарича “стесняване”.
Какъв е изводът от всичко това? Че дълготрайното действие на автоцензурата неизбежно довежда до творчески и човешки катастрофи, не по-малки от онези, които предизвиква цензурата; че автоцензурата е опасна ментална манипулация с дълготрайни последици за литературата и човешкия дух.
1985 г.
Превод от сръбски: Людмила Миндова