Никола Маджиров: Спомени за вечна несигурност
СПОМЕНИ ЗА ВЕЧНА НЕСИГУРНОСТ
Лесно е да се живее в къщата на забравата, където пейзажите на нашите погледи към миналото всекидневно остават едни и същи, и пусти. Конструкцията на историческото време, което върви напред като бърз влак по непозната пътека, е такава, че всички картини и предели, които се появяват на прозореца на субективността, се движат назад, към онова, което сме напуснали и за което ще си спомняме само тогава когато потърсим почивка в простора на менталната самота. Габриел Маркес поставя приоритета на паметта на сърцето, което изтрива лошото и прославя доброто, защото благодарение на тази съзнателна измама успяваме да издържим товара на миналото.
Рискът на обръщанията на Орфей и на съпругата на Лот назад в пространството и времето, се осъществява през трайно изгубване на общото време с техните любими, и през дълбокото вкопаване в механизма на статичната вечност, по такъв начин, че съпругата на Лот след обръщането назад се превръща в статуя от камък. Днес много статуи на забравени революционери стоят изправени и изцапани в парковете и фабричните дворове, напомняйки за една идеология и обща памет за нещо, което всъщност беше представяно като пророчество: комунизмът и братството-единство. Според архитектурата на новото езиково съзнание, тези парчета формован камък бяха наречени “мемориали” или “паметници” и тяхната задача не беше да помнят, а да разширят границите на общата памет чрез прослава на страданието, отсъствието и идеалистичната жертвеност.
След падането на комунизма, за пръв път видях тези паметници на болката, изрисувани с графити, които пренасяха лични спомени за нечия изгубена първа любов или диалог за това дали пънкът и Ницше са мъртви. В революционно изпънатите ръце на тези паметници минувачите оставяха празни бутилки от кока-кола или празни картонени амбалажи от бърза храна, като знак за собственото присъствие и живост, като опит да се забрави болката от натрапени спомени.
Естетиката на спомена се гради чрез непрестанно преплитане на присъствието и отсъствието, докато не се изтрие напълно границата между тях в пространството на менталната реалност. Съпругата на един мой приятел, който загина на своите 30 години, отчаяно пази единствения запис на неговия глас на телефонния секретар, който със смирение повтаря: “Не сме у дома. Оставете съобщение.” Пет дни след неговата смърт тя стана майка и до ден-днешен, кажи-речи ежедневно, пуска на своя вече седемгодишен син гласа на неговия баща: “Не сме у дома...”. Глас на присъствие, който известява отсъствие. Глас на припомняне, който известява забрава.
В Македония все още се поднася храна на мъртвите, когато се посещават техните гробове, като манифестация на абсолютичния нагон на живите за задържане на чувството за превъзходство и сигурност. Това ритуално продължаване на личното време на мъртвите най-често се осъществява и чрез селективно припомняне на онези моменти от живота, за които онези, които вече ги няма, може би и никога не биха се сетили. Всъщност, така се ражда кражбата на спомена, нещо, което стана основен метод за запазването на диктаторите по тези ширини. От пашкула на самопровъзгласил се пророк, който се грижи за по-доброто утре, диктаторът се развива в разкошен защитник, който предлага само спомени за неща, които никога не са се случили. Рискът на реалността в люлката на диктаторския режим е далеч по-голям от риска на спомена. Хората вербализират и мемориално съживяват всички свои копнежи и неосъществени желания, полусънища... Най-малко от всичко, за което си спомнят, е докосването на живота и неговите пространствени и времеви граници.
Споменът става дом и заслон, а къщата се превръща в музей на консервирани емоционални експонати. Моят баща си спомня, за да живее. Той пее песните от годината на моето раждане; именува улиците според герои от старите учебници по история; кара таксиджията да спира пред обекти, които ги няма; моят баща все още запаметява националния ТВ-канал под номер 1 на дистанционното управление. Гастон Башлар казва, че за да се анализира нашето битие в йерархията на една онтология, е нужно да се десоциализират нашите големи спомени и да се достигне равнището на мечтите, които сме преживявали в просторите на нашите осамотения. Може би в завръщането към общите проектирани спомени, моят баща търси начина да бъде осамотен, да изплете оградата на своята социоложка и емоционална безопасност, защото понякога ми се струва, че неговите спомени са по-дълги и от смъртта.
Аз съм потомък на бежанци от Балканските войни в началото на миналия век, и посредством приказките на моите предци разбрах, че домът е спомен, който не се наследява. След всяка война има много напуснати къщи, но има още повече напуснати домове. Когато последният път посетих Босна, хората разделяха своето лично време според една обща константа: преди и след войната. Не съществуваше младост, детство, болест. Войната беше нещо, което не се забравя, а останалите неща бяха само нейни добри и лоши любовници. Дерида казва, че се прощават само онези неща, които не се забравят, или: да простиш не означава и да забравиш. Балканите чакат да минат десетилетия и поколения, за да се забравят всички треперения и страхове, които изтриха светостта на всекидневието през тези изминали години и животи. А може би е по-добре да се прости, а да не се забрави.
Дълго се инвестираше в историята, в доминантната форма на колективната памет, докато тя не се превърна в обща истина, която не търси нови спомени и съмнения, защото всеки абсолют се създава изключително заради неговото почитане, а не заради помнене. Създаде се впечатление, че на Балканите без спомени нямаме никакво бъдеще, но това бъдеще се превърна в исторически проблем още преди да стане настояще. Тук светците и диктаторите нямат памет, но те дълго време са заселени в нашите умове и сърца като спомени за вечна несигурност.
Превод от македонски: Роман Кисьов