Йовица Ачин: За мечовете и думите
ЗА МЕЧОВЕТЕ И ДУМИТЕ
Изрязахме си двамата мечове от картон. Зад къщата имаше двор, а зад двора се простираха градини. Зад тях пък, по брега на заблатената рекичка, се ширеше тръстика. Вече суха в късната есен. Отидохме да се дуелираме там.
Той замахна с меча си, аз парирах удара му. Замахнах на свой ред, той ме блокира. Избегнах пробождането му от дясно. Не е лесно да се биеш с него, защото е левак. Но и на него не му е лесно с мен, защото съм десняк.
Дръжките на мечовете ни бяха от тел. Страхувах се да не се одера на телта и да си докарам тетанус.
Той нападна, аз се измъкнах. После аз тръгнах напред, а той отстъпи. Боят все повече се разгаряше.
Внезапно той отпусна меча си и върхът му докосна земята. Направи го точно когато се завъртях като пумпал, за да го объркам и да го накарам да се открие и да го пробода там, където е най-уязвим. Погледна ме многозначително.
Спрях и аз, както повеляваше честта.
- Какво стана?
- Спечелих – каза.
- Мечтай си.
- Не, победих те.
- Не си! Далеч си от победата.
- Ако мечовете ни бяха истински, вече щеше да си мъртъв – заяви равнодушно. -
Сгреши и щеше да си мъртъв. Профуча край мен и откри гърба си.
- Може и така да е, но понеже мечовете ни не са истински, не са дори бамбукови, все пак ти загуби. Помисли над това.
Заедно с него мислех и аз. Ако мечовете ни бяха думи, това щяха да са думи от хартия или картон, затова казах:
- Ако мечовете ни бяха истински, сега аз, дори прободен в сърцето, щях да съм по-жив от всякога. И ако твоите и моите думи не бяха хартиени, онова, което говорим, щеше да е действителност, а не живот, който само ни се привижда.
- Все пак това е само твой спомен, който не споделям – добави, като драскаше нещо с меча си в краката.
Загледах се в онова, което пишеше по земята, но не можех да го прочета. Земята не запомня бледи следи. Трябваше да ги подсиля с поглед. Не успявах. Не можех да отгатна. Вероятно щях да успея, ако наистина бях мъртъв и ако знаех, че съм. Но аз още не съм сигурен в това. Не само заради мечовете, а и защото не съм наясно дали думите ни са истински, затова и никога няма да знам кога смъртта е реална и кога ще мога да разчета всичко, което е неясно, всяко петно, което остава след нас.
из „Прочетено в очите ти“
Превод от сръбски: Русанка Ляпова