Мария Донева: Църква
Пътят крачи и накрая стига
в селото. Нататък е небето.
Като от картинка в детска книга,
църквицата, пребледняла, свети.
Седнала е между два кипариса
на тревата, за да си почине.
Покрай нея всички хора стари са,
кретат и почти ще се споминат.
Църквицата е като момиче,
дадено на село при роднини.
Утрото във слънце я облича
и я гушва, за да не настине.
А отвътре, в тъмните си стаи,
тя въздиша, бременна с икони.
На тамяна свежата омая.
Свещите, които сълзи ронят.
Църквицата е като момиче,
бременно, и плаче, и се смее.
Учи се да пази. Да обича.
И смъртта. И другото след нея.
Да е малка и да остарява.
Като звън в небето да се блъсне.
Да прощава и да се прощава.
Да благовести и да възкръсне.