ЕЛЕГИЯ В МРЕЖИТЕ НА ПАЯКА
В писмо до Хана Арент Карл Ясперс описва как философът Спиноза се забавлявал, като поставял мухи в някоя паяжина, а след това пускал там два паяка, за да може да наблюдава борбата им за плячката. „Това е много чудно и трудно обяснимо” – заключава Ясперс. Както се оказва, това е един от малкото случаи, в които иначе мрачният философ се е смял.
Приятел от Югославия ми звънна преди около година по телефона и каза: „Чарли, защо не вземеш да си дойдеш вкъщи да мразиш заедно с народа си?”
Чувствах, че му се иска да ме натресе на пачи яйца, но все пак бях шокиран. Казах му, че никога не съм умеел добре да мразя, че и тук, и там някои хора са ми отвратителни, но все пак никога не съм стигал дотам, че да мразя цели народи.
„В такъв случай” – отговори – „пропускаш най-голямото удоволствие, което животът може да ти предложи”.
Изненадан съм, че все още не е написана история на глупостта. Представям си някое многотомно произведение, енциклопедично, събрано, с индекс, съдържащ милиони имена. Достатъчно ми е само да си помисля за близкото минало, за да схвана огромната нужда от такава книга. Не подценявам влиянието на религията, национализма, икономиката, личната амбиция, та дори на съдбата върху самите събития, но историк, който не признава, че хората са и глупаци, просто не е разбрал добре своя предмет. Да наблюдаваш например как Югославия се саморазпада е все едно да гледаш как някой публично се осакатява. Вече е успял да остане без крак, ръка и сляп, но сега в беса си той решава да изтръгне със зъби и сърцето си. Между две ухапвания успява да подхвърли, че е мъченик за свята кауза, но ние прекрасно знаем, че той е луд, че е ужасно глупав.
Казват ми, че преди много години съм предвидил тази ужасна трагедия. За това, разбира се, не е била необходима някаква кой знае каква мъдрост. Ако някога вашите специалисти за етническа гордост започнат да тръбят, че не могат да живеят повече заедно, може да се очаква също такова кръвопролитие. Точно заради това в случая с Югославия ме изуми пъргавината, с която интелектуалците възприеха като легитимен всеки боен вик на тамошните националисти. Желанието за разпарчадосване на етнически и религиозни държавици, което е съществувало още през 1918 г. и често е усложнявало вътрешните и външните споразумения, беше посрещнато с безрезервен оптимизъм. Това го направиха всички – от The New York Times до немското правителство. Повече време е нужно, за да се получи разрешение за продажба на пиле на грил, отколкото да се убеди светът, че Югославия трябва да бъде заменена от няколко държавици според ищаха на техните туземци.
Не е ли проблемът тъкмо „ние”, тази малка думичка „ние”
(в която аз ни най-малко не вярвам и бих забранил на хората да я използват).
Витолд Гомбрович
Когато искат да създадат чудовища, на почитателите на д-р Франкенщайн вече не им се налага да разкопават пресни гробове по мрачните и страховити нощи. Те сега си стоят вкъщи и проучват националната история, правейки списък на извършените в миналото неправди. Хората от Югославия казват: „Преди не съм ги мразел, но когато чух какво са ни причинили, поисках да не са се раждали”.
Национализмът е ръчно направен кафез, в който могат да се натикат всички членове на едно семейство, за да бъдат на сигурно място, докато не пораснат и литнат при някого навън. Мечтата на всеки националист и религиозен фанатик е да има народ, който да посрещне всеки пришълец с оголени зъби. Истинските чудовища от филмите на ужасите биха побягнали само при споменаването на тези хора, които едва ли не до вчера бяха нечии, така да се каже, мирни и любезни съседи, в каквито вероятно ще се превърнат отново, само щом клането приключи.
„Кой сте Вие?” – питат ме американците. Обяснявам им, че съм роден в Белград, че оттам съм си тръгнал на петнайсет години, че винаги съм мислел за нас като за югославяни, че през последните трийсетина години съм превеждал сръбски, хърватски, словенски и македонски стихотворения на английски, че разликите, които съм откривал между тези народи, винаги са ме радвали, че не давам пет пари за нито един от националистическите лидери и техните програми…
„О, значи Вие сте сърбин” – извикват тогава триумфално.
Сещам се за едно отдавнашно интервю с Дюк Елингтън, в което журналистът в някакъв момент най-самоуверено каза, че той пишел музиката си за своя народ. Елингтън се направи, че не го е разбрал и го попита какъв народ би могъл да е това – някой, който обича Beaujolais ли?
Имам повече общи неща с някой патагонски или китайски любител на Дюк Елингтън или Емили Дикинсън, отколкото с известните представители на народа си. Изразът „Много готвачи – скапана манджа” най-добре изразява начина, по който съм направен. Винаги съм си мислел, че е истински късмет, задето съм точно такъв.
Чудно е все пак, че напук на всичко все повече хора се опитват да ме убедят, че животът извън племето няма никакъв смисъл.
Петима души бяхме седнали в Brasserie Cluny в Париж и пишехме протестно писмо до Милошевич, спорейки разпалено за най-подходящите думи, когато в един момент някой от нас се сети, че точно от същия локал преди войната Тито е ръководел нелегалната си дейност.
Ще свърши ли някога целият този кошмар – попита някой високо.
През последните четирийсет години съм се запознавал с руснаци, югославяни, унгарци, поляци, аржентинци, китайци, иранци и представители на какви ли още не националности – все бежанци от злодейски режими. Единствените достойни хора на планетата.
През това лято, в Париж и Амстердам, срещнах повече „предатели” – мъже и жени, които бяха отказали да се идентифицират с различните националистически групи в Югославия, отколкото всички преди това, взети заедно. Те просто искаха да останат свободни, да не пеят в хор племенни плачове и това беше единствената им ерес. Това са другите сираци от гражданската война.
Една неделя в метрото чух как някакъв човек свири на хармоника сръбска песен. Подхванах разговор с него и разбрах, че е бежанец от Хърватия. „Един ден” – прошепна ми на раздяла, „французите ще си оправят сметките и с нас и тогава хич не знам къде ще идем?”
Неговото име, за изненада и на двама ни, също беше Симич.
Жертвайте децата – казва стара предомирова история –
за да просъществува нацията, за да създадете легенда.
Александър Ват
Разрушението на Вуковар и Сараево няма да бъде простено на сърбите. Какъвто и морален кредит да имат от миналото си, те го пропиляха със замах. Самоубийствената националистическа идиотия без дъно тук се развихри повече, откъдето и да било другаде. Нито едно човешко същество или група хора нямат право да изрекат смъртна присъда на един град.
„Пази своето, но уважавай чуждото” – имаше навика да казва дядо ми, гиздав офицер от Първата световна война и истински спартански патриот. Мисля, че той би се съгласил с мен. Народ, който е причинил страдание на невинни, не може да има щастливо бъдеще.
Има нещо, което със сигурност трябва да имаме предвид. Рано или късно нашето племе винаги идва при нас и започва да ни принуждава да се съгласим с убийството.
„В съдбовния момент ти изостави собствения си народ” – каза ми един познат, когато отказах предложение от подобен сорт.
Това е вярно. Отказах да настройвам съвестта си по свирката на водача на стадото. Твърдоглаво продължавах да вярвам, че съществува повече от една истина. Само отделният индивид е реален – не спирам да повтарям. Възхвалявах отритнатите, париите, докато моите сънародници ми предлагаха да стана част от мистичната цялост. Настоявах да си остана встрани, заобиколен от себе си, подхранвайки собствените си съмнения.
„Към кого се обръща твоята поезия, ако си нямаш племе, което би могъл да наречеш свое?” – питаше ме загрижено един мой душеспасител.
„Истинският поет не принадлежи на нито едно племе” – отговорих.
„Точно с това, че отрича произхода си, той се превръща в поет и личност, достойна за възхищение”.
Това, разбира се, не е вярно. Много големи поети в историята са били яростни националисти. Единствената функция на епическата поезия е намирането на оправдание за клането на невинните. В нашето голямо и удобно семейно легло днешните злодеи могат да спят сладко като бебета – биха казали те винаги.
От другата страна са поетите, които вярват единствено в самотния човешки глас. Лирическият поет е по дефиниция предател на своя народ. Той е странник, който изговаря неприятната истина, че само индивидуалният живот е неповторим и поради това – свят. Неговият народ може дори да го обича, но той служи като предупреждение, че такова нещо не бива да се прави. Докато племето се събира, за да се противопостави на завоевателя, лирическият поет се обръща към черепа на гробището.
Затова заслужава да бъде прогонен, осъден на смърт и запомнен.
Погрешните идеи винаги завършват с кръвопролитие, но това при всички случаи е чужда кръв.
Затова нашите мислители си въобразяват, че им е позволено да казват всичко.
Камю
„Винаги има достатъчно много хора, които едва чакат да се качат в някой вагон само и само след това да скочат срещу някого или нещо” – пише Хана Арент в едно свое писмо. Със сигурност е знаела добре какво говори. Не по-малко застрашително е и това, че модерните интелектуалци винаги и навсякъде сменят със зашеметяваща скорост идолите си. Религиозните фанатици поне стоят твърдо зад онова, в което вярват. А всички тези подивели националисти в Източна Европа довчера бяха марксисти, предната седмица – сталинисти, които никога не са се вълнували от свободата на отделната личност. Винаги са тичали след по-едрата риба. За интелектуалците страданията на човечеството са идеалната възможност да вкусят трагедията и да изпълнят утопичните си блянове. Ако междувременно нечии мисли са на едни честоти с идеите на масовия убиец – целта оправдава средството. Модерните тирани са имали едни от най-модните литературни салони.
Както комунизмът, така и национализмът е възможност да се пренапише историята. Проблемът на истинската история и голямата литература е, че те винаги плуват в неясноти, в недоизказани цели, нюанси и смущаващи противоречия. Да не се залъгваме. Манихейската гледна точка е далеч по-удобна. Всяка ревизия на историята става приемлива, ако ни предлага нова версия на борбата между ангела и дявола. Ако – в реалността – това означава, че убийците в Югославия могат да се поделят на добри и зли – нека бъде така. Тайният чар на този патент е, да кажем, че едното око би могло да лее сълзи за смъртта на някоя мюсюлманка, а другото – да зажуми за смъртта на православния й съпруг.
И нашите медии разглеждат тази сложна ситуация така, както викторианците са третирали сексуалността – като нещо, от което читателят и зрителят трябва да бъдат опазени. В случая с Югославия, където нищо не е просто, последствията са още по-пагубни. Нашите интелектуалци и публицисти често споделят едни и същи убеждения с националистическите противници в различните части на страната. В ерата на компютъра на тях им трябва омраза и тълпа за линч. Демократичните сили в Югославия не могат да разчитат на никого и нищо. У дома ще ги сочат като предатели, а в чужбина ще посрещат версиите им за събитията с мълчание, понеже само усложняват още повече и без това заплетената ситуация.
Какво да се прави? – с право се питат хората. Нямам представа. Като елегичен поет мога само да тъгувам в очакване на най-лошото. Злото и глупостта винаги имат грозно бъдеще. На света все още не му достигат достатъчно злодеи, но те винаги ще откликнат. Ако се идентифицирате с онези мухи, както направих аз, единственият нормален подход е отчаянието. Освен ако тайно не се смятате за един от паяците или, Боже опази – за философа, който им се смее, а тогава при всички случаи ще имате много по-малко причини за притеснение.
Тъй като ще бъдете на страната на победителите, вие винаги бихте могли да пренапишете историята, твърдейки, че сте били муха. Елегиите в мрежите на паяка – това е единственото нещо, което им остава на мухите. И красотата на изгряващото слънце – като неочакван дъх на любезност от страна на екзекутора в деня, в който ни извеждат на заколение. Междувременно моята надежда е повече от скромна. Да спрем най-накрая огъня, за да може старата госпожа да претича през чакъла и да намери котката си.
Съкратена версия на есето е публикувана в The New Republic, 1993.
Превод от сръбски: Людмила Миндова