Христина Мирчева: Писмо, изпълнено с горчивина
ПИСМО, ИЗПЪЛНЕНО С ГОРЧИВИНА
Остана под душа, докато ледената струя не опари кожата й. Това се повтаряше всяка сутрин и все пак не успяваше да отмие умората. Въпреки сайтовете за здраве, чиито съвети за бързи гимнастики и лесни медитации, за фрешове от плодове и зеленчуци, внимателно следеше, умората не я напускаше. Умората се таеше в костите, свиваше се в сърцето, превземаше дробовете.
Отново предстоеше тежък ден.
На излизане от банята, застана пред огледалото – слабо пъргаво тяло, стегнати малки гърди, източени бедра - жена без възраст. Беше толкова дребна, че мъжете никога не се вглеждаха дори на шега в лицето й. Движеше се невидима по улиците. Навярно и заради дрехите – винаги в сиво и черно.
Друго нещо беше гардеробът на дъщеря й. Искаше тя да бъде различна. Внимаваше много за всичко – от бельото до дребните аксесоари – семпло, но скъпо и фино. Погали многобройните закачалки с дрехи. Когато Надя се завърне за поредната си кратка ваканция, дрехите ще са тук и ще я чакат, напоени с уханията на качествени прахове за пране и стилни парфюми. Не си позволяваше да я съветва за нищо, следеше внимателно живота й отстрани и се намесваше само, когато тя пожелае.
Време е да тръгва. Изтича по аварийните стълби, отключи вратата към паркинга и намери колата – спортно пежо втора употреба, но запазено. Поддържаше купето в стерилна чистота – без ароматизаторите, които активираха алергиите, без забравени като много важни, но всъщност отдавна непотребни, вехтории или бележчици в жабката, без хартийки или, не дай си Боже, фасове, по пепелниците. Колата беше вторият й дом, затова си беше позволила от най-скъпата уредба, за да улавя колкото се може повече станции, а дисковото устройство да работи безотказно.
Беше време да оправи тази каша.
Дългите години зад волана й позваляваха да шофира автоматично и въпреки мислите, които я завладяваха, беше съсредоточена и забелязваше и най-малката промяна на движението в нейното и в отсрещното платно. Това не веднъж я спасяваше от пияните, нехайни или припрени шофьори по пътя. Мнозина от тях забелязваше след километри път, забити в мантинелата или спрени от катаджийте за превишена скорост. Тези хора страшно я вбесяваха. Какво си въобразяваха изобщо! Откровено ги презираше като безсловесни животни, лишени от разум.
Но сега не мислеше за това, не искаше да си вгорчава деня още от заранта. Пусна лека инструментална музика, човешките гласове напоследък все по-често я дразнеха. Чакаше я дълъг път – една от многобройните командировки.
Какво можеше да каже за себе си? След десет години робски труд в цеха за месо, преданост към фирмата и зубрене на скучни учебници за технологии на храните, най-сетне успя за заема длъжността, към която се стремеше и която й даваше възможност да бъде извън офисите. Предпочиташе методичното гълтане на килиметри пред задушливия въздух в администрацията. От умерен чревоугодник се превърна във фанатичен вегетарианец. Заради кървавите късове месо, вцепеняващия вой в кланицата и разпасaните колачи. Последни технологии, усъвършенствани в убийството. Все непосилни гледки, които я преследваха в сънищата.
Пусна чистачките на бавни обороти. Беше започнало да ръми. Дъждът не я плашеше. Обичаше да спира на някоя от бензиностанциите, за да зареди, да поръча кафе със сметана бейлис и да изчака встрани, докато го изпие. Кафето в умерени дози наистина я ободряваше, както и водата или гъстият плодов сок от банани и ягоди.
Като дете мечтаеше да работи на бензиностанция. В онова време бензиностанциите, особено нощем, светеха като оазиси от друг, познат само от филмите, свят – с оранжеви реклами и мъже в сини гащиризони. Колко само всичко се беше променило!
И сега този мъж - като бодил в дните й. Запозна се с него на заключителния коктейл при една от поредните преквалификации. Застана до нея на бара и си поръча от „същото”. Говореха дълго и увлекателно за какво ли не – работа, деца, ваканции... Все още живеел с жена си, но вече в отделни стаи, отдавна не общували, почти не се виждали. Не го пусна в хотелската си стая – нито тогава, нито когато и да било. Понякога говореха по телефона, почти никога по скайп, срещаха се, но нищо повече. А днес вече щеше да приключи с това. Беше решила да сложи край на тази уморителна история, която не й носеше никакво щастие.
Изчака края на колоната от коли и се включи отново в движението. Нямаше място за мъже в живота й. Искаше всичко да си остане така, както и до сега – самотата да я обгръща като тежко одеало. Беше си самодостатъчна.
Обзе я забравена отдавна лекота при спомена за писмото, което скъса сутринта преди тръгване. Писмото. Писмото до нейния съпруг, починал преди три години.
Писмо, писано три години:
„Скъпи, Антоне, пиша ти това писмо, макар че ти не си между живите. Иска ми се да беше, за да ти кажа всичко в очите, но ти не си. Ти умря, Антоне, и ме остави. Остави ме с думите, които отровиха кръвта ми и сега аз съм сама с тези думи и с тази отрова, която пия и която ме изпива всеки ден. Защо умря, негоднико?...”
Антон беше от онези мъже, които винаги са душата на всяка компания. И това му струваше живота. От ведро хубавичко момче се превърна в неспасяем алкохолик, който плаче при всяко напиване. Кротък и безполезен. С неизплатими дългове, безпомощен и в края на дните си без нито един от предишните безбройни приятели.
„....Остави ме съвсем сама – със спомените за това, колко бяхме щастливи в началото и колко нещастни много скоро след щастието. Остави ме с мълчанието, с което трябваше да те прикривам. С детето, което можеше да разчита единствено и само на мен, с грижата за парите, тези пари, които толкова намразих, но които трябваше да печеля за всички нас и най-вече заради неизброимите бутилки с алкохол, с моя ужасен страх, за когото също трябваше да мълча. Сама, сама, Антоне, със спомена за това, как ме целуваше, как ме обичаше, колко хубаво беше, докато се любехме... Как те мразя, Антоне, нищо, че си мъртъв и още повече за това, че си мъртъв. Как да живея сега, как?...
Сълзи премрежиха погледа й. Едно Волво профуча край нея, шофьорът правеше знаци, въртейки пръст на слепоочието: „Луда ли си, жено?”
Спря в най-близката отбивка и завъртя ключа. След кратка въздишка моторът угасна. Дъждът, превърнал се в порой, обгръщаше колата, скриваше я като завеса от света навън, от движението по магистралата, от камерите по пътя.
След три години можеше да си позволи да плаче на воля. Но не заради Антон и писмото, което скъса най-сетне преди тръгване тази сутрин. Не заради оня тип, с когото не искаше да има, а и всъщност нямаше, никаква връзка, не заради дъщеря си или заради някой друг. А за себе си.
Погледна се в огледалото и за първи път се хареса. Да, това беше тя. Такава, каквато се помнеше в най-добрите си години и каквато искаше да бъде и занапред – не щастлива, но не и нещастна. Сама, винаги и завинаги - сама и свободна.
До следващия завой.