ВЪЗХВАЛА НА ПЪРВОТО ВИНО
Най-важна преди всичко е стълбата, с която достигам гроздето. Лозарска ножица и плетен кош. Не се страхувам от високо. Качвам се на последното стъпало, протягам се и тънкото като бръснач острие отрязва нежната дръжчица на грозда точно там, където трябва. Асмата не е голяма, но плодовете са толкова натежели, че не може и ден да се чака. Впрочем, забавих се даже, защото ми беше трудно да се разделя с гледката. Снимах гроздовете от всички страни - като слънчев спомен за през зимата.
Спирам да бера, откъсвам едно презряло зърно, което застрашава да се пръсне от сладост и бавно го слагам на езика си, а зъбите веднага усещат тънката ципица. Колко лесно се напуква само! Сърцето забързва. Трябва да внимавам, защото гроздоберът едва сега започва.
Асмата е от различни сортове, някои от които бучнати само за опит, а впоследствие избуяли. Има преобладаващи. От бялото - Мискет тракийски и Армира, чийто крилати гроздове особено много обичам. Ако има нещо, което може да се нарече кехлибарено на този свят, то са точно зърната на Армира с пъпчици на върха, а онова, което се крие зад обвивката наистина се топи и стича.
Кардиналът - с царствената виолетова мантия и сферичен хрупкав плод. Алфонс Лавале - синьо-черно на цвят, едро, овално и месесто.
По оградата, по оградата, близо до земята, зрее и диво грозде. Наричам го диво, защото не иска кой знае какви грижи. Ситен плод, зрънцата сбити едно в друго с вкус на горски ягоди и с едри семки. Изцеждам го и пия само сока.
После идва ред на ронкането и мачкането. Има, разбира се, механични ронкачки, но при мен всичко е примитивно. Изсипвам кошовете с грозде върху найлоните, застлани на верандата и така, докато се образува пирамида.
Време е да започвам, до мръкване остават няма и пет часа.
Не слагам ръкавици. В средата на работата се отчайвам, защото пирамидата сякаш няма край. От кошерите са наизлезли всички пчели и сега са при мен на паша. Някои кацат по лицето, сладко от гроздовия сок, усещам хладината от маховете на крилете им. Ако не ги ядосвам, няма страшно. Пчелите усещат любовта и са много внимателни. Виждам задните им крачета, натежели от нектара, с усилие се откъсват от гроздовете.
Съдовете с изронени зърна трябва да занасям до пристройката към къщата. Там е бъчвата, приспособена с ръчна гроздомелачка. Изсипвам съда със зърната и завъртам ръчката.
Отбелязвам броя на кофите с чертички в едно малко тефтерче.
И така цяла вечност.
Накрая остава да изхвърля найлоните и да измия площадката с маркуч, прикачен на външната чешма. Измивам старателно, но пчелите още дълго не си тръгват. Те наистина са неуморни.
За моята умора обаче не ми се и говори. Процесът се повтаря вече трети ден. Заинатила съм се да се справя сама.
Всичко е заради баща ми, с когото отново се налага да меря сили, да се доказвам, да играя на гоненица с него, докато сме живи, а, опасявам се, и след като смъртта ни раздели.
Сама съм. Но и не съвсем. Привечер идва Вълчо, за да види докъде съм стигнала. Наистина се казва Вълчо. Вълчо е предишният кмет на селото, изгубил третия си мандат при последните избори заради един единствен глас. Гласът на Стефка, която му се ядосала за не помня какво си. Не е вече кмет, но е ловец и с него винаги са и двете му гончета. Преди да дойде при мен, се облича специално, избръсва се и си слага афтършейв. Иска да ме впечатли, защото аз съм от града и вероятно си мисли, че в града всички мъже редовно се бръснат и се пръскат с афтършейв. "По-правилно е, казва Вълчо, да се нарича „Одеколон за-след-бръснене”. То е същото. Ама било по-дълго! Айде холан!"
Вълчо е моят навигатор в първото ми вино. Затова наблюдава отблизо процеса. Досега беше лесно – само работа без много мисъл. Но после! От бъчвата с намачкано грозде трябва да се появи течност, в която да няма и грам утайка и лош привкус. Не трябва да е нито кисела, нито прекалено сладка, нито тежка, нито много лека, нито тъмна, но не и светла.
Трябва, когато наливаш течността дори не и в кристална чаша, да я усетиш като скъпоценна, а като отпиеш - да те изпълни със сила.
Вълчо си тръгва след поредните напътствия, а аз с усилие изкачвам извитите стълби за втория етаж, лягам на широката спалня направо с дрехите и се унасям. Коя беше последната ми мисъл?
А, да! Помислих си, че всеки процес може да бъде научно обяснен - с формули и прочее.
И все пак! Това, което се случва в моята градина е тайнство, което никога няма да проумея. Това с гроздето, с пчелите, с виното и с всичко, нали знаете!
Няма да го проумея. И по-добре.