Владислав Христов: Къщата
тъй били измислени имената и както били измислени тъй останали наречени хора улици и градове който както го наричали тъй го спомняли който обичал любовта му след него оставала щото тя проклетницата с душата не отлита ами скита се и събира по двама хората па току ги скара що излизаш с мокрите джапанки те са само за банята що излизаш с тях и ходиш из всички стаи ама живее ли се така то като обичаш колко време да се сърдиш секундата ден минутата месец ела ела да те целуна тъй си прощавали хората нали казват любовта била нещо таквоз като прошката и хем таквоз била хем нещо друго ама как точно да го кажа какво е като и аз съм влюбен а тоз де е влюбен бабите шушукат подир него чавка му изпила мозъка кат омагесан ходи по земя ли стъпва по небе ли дано се освести дорде не са свършили големите пости че после покрай благото не ще я разлюби и все тъй ставало че той не я разлюбвал а бабите измирали до края на постите една оставала само накрая една набръчкана цялата косите й чудно защо руси като на млада мома гледала ту към небето тая старата ту към земята и нареждала: “къща да си найдеш да я държиш добре заключена щото да ти не влязат с взлом да разхвърлят разбъркат и накрая срутят ама ще внимаваш да не се заключиш изотвътре че сам ще си разхвърлиш и разбъркаш ей тъй докато търсиш ключа и ще се срутиш във основите подобно турена във зида сянка да ти е притча домът и да го обхождаш докрай дума да няма излишна да го знаеш цял можеш да го населваш но да го не пренаселиш порта ако няма порта да бъдеш двор ако няма двор да бъдеш куче ако няма куче сам да станеш да се не оплакваш от съдбата щото тя ти не принадлежи тази твоя къща да я наричаш с имена мили и любовни тъй къщата най-лесно с теб ще свикне и дом ще стане на теб на жена ти и вашата челяд само гледай да не й забравиш адреса че в тоя град има хиляди същите....”
Из "Снимки на деца", 2010 г.