Монолог под небе
Аз крия погледа си.
Увивам го като папирус във палтото.
Защо му е на някого да знае за тъгите ми,
утаяващи се в езеро и устремени
към несъществуващото дъно.
С небето сме във хладни отношения,
изпраща ми светкавици понякога,
прижуря над главата ми и одимява я
с дъжда си заядлив.
Нещастията, казваше ми някой близък,
са тъй типични за света,
и Бог понякога ни изоставял.
А след като понякога го няма, има ли го,
питам аз и ме поглежда укорително тълпа свещеници.
Ще почнат да ме уверяват те и да треперят
над думите ми като над детенце уродливо.
Ще казват те,
че всичко има смисъл, и скръбта,
обагрените копия на суети и власт
и вилите настръхнали на бедността.
Аз пия днес за обясненията,
затуй, че болни сме и няма лек.
И лутам се из улиците пещери -
напомням прилеп, искащ да е гълъб.
С дъха си заскрежен аз търся
да промълви къпина,
да светне някоя звезда над мен,
или усмивка
снизходителна.