Андриан Захариев: Докато небето шие раните си

Казват, че мълчанието е езикът на Бог. Има поезии, след които мълчиш. Има поезии, след които се чувстваш близко до Бог. Близо до смисъла от нечия тишина. Тишина, в която можеш да чуеш незаписания капчук и да разчетеш ситния почерк на дъжда, който те пита: „Добри хора ли сме?”.

Докато небето шие раните си – ние си тръгваме един от друг. Любовта се къса по шевовете, но бликва през процепите. Чувствата ни заливат полека и плавно – като вълна, на гребена на която скалите решат голите си пътища.

Светът ше оцелее без поети, но без поезия е немислим. Заслушани в една слепота – четем на глас това, което пишем. Запушваме дупките между думите с въпроси: „Добри хора ли сме?”.

А времето лекува ли? Така бързо се пристрастяваме към миналото, дозирайки се ежедневно с липсите от предстоящи отсъствия, неслучени романтики и внезапни крушения, че спираме да забелязваме как брашното целува всички процепи на дланите ни, докато сутрин ароматът от фурната изпълва квартала с топла тъга по детството.

Разстоянията са вътре в нас. Разстояния между думи и хора. Затваряме врати помежду си, а зейват пропасти. Не се харесваме. Опитаме ли се да прескочим рова на собствената си гордост, попадаме в мрачината на чуждото равнодушие.

И все пак… Добри хора ли сме? Не сме добри хора. А така ни се иска да Сме…