ЧЕРНА ПТИЦО!
Ти идваше по обед
и като въглени разравяше трошиците,
и вярвахме – трохите ще ни свържат,
ще ни покажат път един към друг.
Въглени оставаха в кръвта ни
и ни гореше стихналата смелост
тихичко да се погледаме.
Отиде си
следобедната топлина на слънцето.
Черна птицо, захладня,
а ти стоиш,
очите ти петнисти и неопетнени в мен
протичат.
Пусни крилата си на свобода
и следвай тихата природа.
Аз съм нерешителен.
Трябва да узная простите неща:
кога се свършва есента,
цяла зима има ли,
побира ли се на балкона?
Черна птицо,
няма да говоря за куршумите.
Оловни са, пази се! – няма да ти кажа.
Те знаят тайната на огъня
и носят топлина от юг.
Крилата ти избухват като изстрели.
Сбогом, сбогом, черна птицо!
Ще помня твоите пера,
ще помня нежността,
отлитаща от мен
като от есен!