„МИГЪТ Е МИГ, ЗА ДА НЕ СПРЕ“
поезията на Христина Мирчева
За хората, както и за книгите е важен моментът на срещата. За това и сигурно твърдим, че случайността е щастлива необходимост. Стихосбирката на Христина Мирчева „Минава нощ, минава ден“ е от седем месеца при мен, но до разбирането ѝ достигнах едва тези дни. Блаженство е да четеш и очите ти да не се отлепват от редовете, да четеш и да ти е сладко да препрочиташ.
26 стихотворения оформят трите цикъла на стихосбирката. След прочита прави впечатление подредеността им, точното място на всяко. Няма главоблъсканица защо това е там, а не тук и за теб като читател остава вълнението да прозреш смисъла на казаното и да не се заблудиш във внушенията. Разбира се... поезията е отворена врата. Винаги си свободен да излезеш и да влезеш. Сам или с очакването да споделиш самотата си с автора и да се роди приятелство.
Първият цикъл „Бягство“ ни представя раздялата и ненамирането. Раздяла, но не от скука, а раздяла в името на търсенето. Думите на поетесата ни хвърлят от бряг на бряг, не с цел да сломят съпротивата ни, а да оцелеем. Да оцелеем, за да прозрем от какво най-вече имаме нужда. Между небето и земята човек има необходимост от няколко песъчинки. Златни.
„Животът е велика бездна,
А аз загребвам и играя с кофичка за пясък.“
„Пяната на дните“
Приумица ли е да се поставят близо стихотворенията Самотният бегач“ и „Беглецът“? Не вярвам. Те се продължават и допълват. Преливат се – както умее да го прави поетичният ритъм и дълбочината на искреното слово.
„Няма и следа от него,
от онази последна, много студена заран.
Няма го да разкаже.“
„Беглецът“
И отговорът, ехото, за което си запушваме често ушите и бягаме в гори тилилейски.
„Не искаше да е самотен бегач
на дълги разстояния.“
„Самотният бегач“
Meжду стиховете наднича тъга, но не е тъга, която докарва сълзи и умора, а тъга като пристан да поспреш и натовариш кораба си за ново пътуване.
Вторият цикъл „Протяжен ден“ рисува разминаванията между хората, страхът от несбъднатите желания, търсенията и несъвършенството да бъдем едно с човека до нас.
„Аз тръгвам, ти се връщаш.
. . . . . . . . . .
Беше.“
„Стълбата“
Последният цикъл „Светлосенки“ ми звучи не като примирение, а подобно тихо тържество на разбирането, че наред с топлите и студени цветове на битието ни съществуват и сенки, полутонове, детайли.
„Раят е там –
с много малко, за да бъдем щастливи.“
„Ключ към свободата“
Поезията на Христина Мирчева ни поднася свидетелства за „ударите по тялото“, но и ни закриля, успокоява, разпръсва семената на надеждата или както желаете да кръстите миговете, носещи опора под краката и пълнотата на усещанията под кожата ни.
Надявам се денят ни да не „Забравя значението на думите от повтаряне“ / „Протяжен ден“/, „Мигът е миг, за да не спре“ /“Пяната на дните“/, „Но не всичко е безнадеждно, не всичко.“ /“Светлосенки“/, „Знам, че не трябва, но трябва да ти кажа нещо.“ /“Прободеното време“/, „В опита да забравя все повече помня“ /“Бъдеще“/, „И казах ли ти – времето не е лекуващ лекар.“ /“Последна вечер във Венеция“/.
Стихотворението, дало заглавието на книгата „Минава нощ, минава ден“, за мен е есенцията на събраните на едно място думи на поетесата. Въпросите, които задаваме, отговорите, които ни отблъскват и показват невидимите, но настъпили промени в нас, отдалечаването между двама - били си близки преди години. Поезията е изправяне на пръсти и надникване в далечината, където и бинокълът не стига, нито предсказанието на метеоролога. Само поетът предусеща:
„Тази сутрин ти ме попита къде отлетя.
До вечерта трябва да знам.“
„Минава нощ, минава ден“