Музеят в Братислава
…ала не съм аз заминавал никъде.
Ат. Далчев, „Повест”
От пудриерата наднича суета, но
няма го кокетното носле.
Тук има странен бал
и цели домове обезкостени.
От медалите се вие гордост като пушек.
И велосипедите са повече треви.
Къде са собствениците на всичките сервизи?
Независимо от своите достойнства, те изчезват -
дълбоки хора станали са своите драперии.
И някакви съдби са сгънати като салфетка.
Тук всяка инкрустация е някакво прозрение.
Това те изумява толкова, че
всяка влюбеност и мисли върху други мисли
изглеждат стари и обречени на консервиране.
И още повече, че отсега си толкова сама.
Но да се върнем пак към времето,
което винаги към нас се връща,
то така успокоява с методичното унищожение
на мислите, така тревожи.
Вероятно все понякога го побеждават –
когато някой, някъде и без значение кога, направи скок,
или пък усърдно ходи.
Един въпрос ме мъчеше на връщане
към моите предмети и към теб.
С кого се подиграваше музеят –
с хората или със времето?