* * *
Все повече приличаш на растение.
Все по-неподвижна е кръвта в стъблата ти
и все по-оскъдни са зелените ти жестове.
Не, по-скоро приличаш на градина
пред императорски дворец –
с добре подрязани листа и клони,
с храсти, оформени като стени на коридори
и дървесни арки:
без избуяване, без първичност,
добре поддържана скука,
изрядна безжизненост.
Отъпквам подравнената трева към изхода –
бързам, сякаш е започнало да вали и гърми,
но всъщност най-много се страхувам от това затишие,
което никога не е пред буря.