РЕПУБЛИКАТА НА БУКВИТЕ
Аз съм обикновен човек на модерното време. Използвам книгата, за да си потърся подслон, бил той и временен, в пастишите на разказаното и преживяното, на реалността и фантазията. Разгръщам книгите, не пия и не шофирам: предпочитам да пуша и летя, директно през тунела под града и през централния площад, за да прелетя за миг под стария чинар до императорския мост и после да изникна между аркадите на примамливите витрини.
За мен географията на градовете и пристанищата, на улиците и площадите се припокрива с литературната топография. Прочетените стихотворения и романи са епизоди от историята на един отделен град, в който могат да бъдат разпознати всички градове. Напрежението между трескавата тревожност и вълнуващото откривателство, което мен, обикновения човек, ме обзема при скитанията из въображаемите градове, описва добре модерния манталитет, в който неизбежната привързаност към родното място се сблъсква с настояването за свободен избор на идентичността.
Не съм изключение. Оставам свързан с родния си град, семейното огнище и фотьойла, в който чета. Слушам гласовете на поети и писатели, създавам литературни космополиси и свободно си избирам дом. Черпя от множество повествователни извори и отричам мощта на хронологията само за да отговоря на меланхолния поглед на елена, прескачащ през упоените с морфин стихове на Георг Тракъл; във влажните цветя по стените на буржоазните замъци в подножието на Капуциненеберг откривам дирите на личната драма и това ми е напълно достатъчно, за да зная със сигурност, че макар и временно: у дома съм в Залцбург!
Страниците на книгата изпърхват и старомодни дъждобрани се разгръщат в желанието да съхранят сухата самота на вечерните минувачи, които притичват край дюкянчетата на Алфама, сърцето на стария Лисабон; тук, под издадените покриви на бившата колониална слава, от курешките на чайките и морската сол се изписва портретът на Фернанду Песоа, поетът, който чрез гласовете на въображаеми автори, изговаряли различни стихове с една душа, написа вечна възхвала за своя Лисабон. Неговият Лисабон е мой Лисабон!
Книгата разтваря татуираните си страници и ме лъхва мирис на влажни скали от северна Адриатика; за миг, за едно потрепване на клепачите, се показва кулата на крепостта от "Thurn und Taxis" и аз бавно се предавам на усещането: у дома съм в Триест! Тук Райнер Мария Рилке е написал две от своите шеметни „Дуински елегии” и точно тук съм у дома, под хълмовете на „града в залива”, за който говори книгата на Борис Пахор, у дома съм в носталгичната “chiusa tristezza” от стихотворението „Три улици” на Умберто Саба; в искрящата белота на книгата се чуват стъпките на Нора Джойс, докато се придвижва тромаво в квартирата си, една от многото, които тя и съпругът й са сменяли в бягство от кредиторите си; слушам аргументите на далновидния Хенрик Тума, който преди Първата световна война е мечтаел да открие първия словенски университет не в осъдената на континенталност Любляна, а в космополитния Триест, главното пристанище на Хабсбургите; очите не могат да го обхванат и все пак виждам тъжният градинар Сан Карло от стихотворението на Драготин Кете, който в Триест е ходел, за да търси утеха за раните на самотното си сърце и заради нуждите на туберкулозното си тяло; представям си, че в романите на Марян Томшич разбирам наречието „шавринк”, крашките селянки и зарзаватчийки, които заедно с неговите читатели всяка седмица, като в далечните времена на Дунавската монархия, се спускат към пристанищния пазар; надписът на гроба на Итало Свево в гробището „Света Ана” ми напомня, че „той се усмихва на мимолетния живот и славата, увенчала творчеството му късно”; Роберто Боби Базлен, издател и критик, от читалищната маса на Biblioteca Civica внимателно ме предупреждава, че модерна книга не би могла да бъде написана другояче освен под формата на бележки под линия.
И в Загреб съм си у дома или поне в книгите за Загреб, които потвърждават ироничната мисъл на Мирослав Кърлежа, великият хърватски бард, че Средна Европа започва на терасата на хотел „Еспланада”; у дома съм в Белград, който с поети като Васко Попа и Милош Църнянски и писатели като Данило Киш и Давид Албахари опира чело в космополитни небеса, за да остане с нозете си здраво закотвен към мъждукащата светлинка във вечната балканска кръчма!
И в Сараево съм у дома: градът, белязан от безпределно страдание, но и от етичния избор – чрез шедьоври, каквито раждат само изключителните обстоятелства, да продължи и занапред с разнообразни гласове да разказва за правото на различна идентичност, намирайки своя изключителен израз в покъртителните елегии на Изет Сарайлич, в изтънчената чувствителност на Абдулах Сидран или в широко скроената критика на Джевад Карахасан, тук наистина съм си у дома!
Чрез стиховете на Чеслав Милош, Томас Венцлова и Еугениус Алишанка влизам във Вилно или Вилнюс, този „пепелен град” след литовските гори, който живее тайния живот на една друга реалност, онази, която през своето сито прецежда литературните ми спомени. Вдишвам дим, разлиствам книги с поезия и разкази, внимателно посръбвам стихове и изречения, в които творческият талант е пресъздал споделената съдба на пришълци и бежанци, номади и изгнаници, скитащи из улиците и дворовете на града, чиито стени бележат последния предел на свободата.
Да си у дома в град, където небето и земята се срещат и това да е самата реалност! Да си у дома в град, който предлага автентично, емоционално заредено и пълнокръвно преживяване на пространството! Да си у дома в град, където всяко нещо си има име! Да дишаш градския въздух, който още от средните векове приканва всички жители на града-република да се освободят веднъж завинаги от връзките си със старата комуна! Самият аз бих станал карта на града, написана страница, тънка паяжина, през която просветват старите и избледнели биографии и градските хроники!
Когато се лутам из булевардите на реалните мегаполиси и сред кориците на заетите книги, в действителност аз търся своя въображаем град. Където и да го открия, това затънтено родно гнездо съвсем спокойно би си съперничило с дома на боговете, за да се превърне в световна столица! И нещо повече: столица не на кой да е, а на моя свят, който заедно с множеството други и различни светове на други и различни читатели пътува в орбитата на „Гутенберговата галактика”.
Вярно е, че ние читателите сме граждани на различни национални държави с различни домашни адреси и родни места. И все пак, когато всеки от нас по свой начин отвори книгата и според стила си се впуснем в приключенските предизвикателства, ние ставаме участници в един и същ ритуал. Ние заявяваме принадлежността си към една обща държава: „Републиката на буквите”. Нея я няма в нито един атлас, границите й са нестабилни и не спира да е обект на разгорещени спорове. С всяка прочетена история, с всеки тихо прошепнат стих ние потвърждаваме гражданството си в „Републиката на буквите”. Тук множество възможности се появяват и изчезват едновременно, уродливи лица протягат ръце към фантастични същества от рая, а всяка обърната страница от една книга е нова глава от биографията на читателя.
Всички можем да станем граждани на „Републиката на буквите”. И още по-точно: всички, които желаем това. Пред своите граждани тази република не поставя каквито и да било ограничения. Единственото условие за получаване на гражданство е човешката способност за емпатия, умението за кратко поне да влезеш в обувката на „другия”. В тази република човешките права не се потъпкват, на никого не пречат да бъде някой друг, никого не затварят, никого не съдят и никого не отписват от регистъра.
Нещо повече, в „Републиката на буквите” не принуждават никого да говори езика на мнозинството. Гражданите на „Републиката на буквите” говорят един и същ език. Езикът на „Републиката на буквите” е език на превода. Литературата не е това, което „се губи в превода”, както във възхвала на поетическата неповторимост знаменито възкликва американският поет Робърт Фрост. Колкото до мен, аз споделям определението на турския поет Назъм Хикмет, според когото четенето на литература в превод е като „целувка през воал”. За аскетичната строгост, която в страх от загубата си остава невинна, изобщо не мисля, когато със страстно разтворени устни разлиствам страниците на книгите, писани на езици, които не зная. С благодарност свалям шапка на преводачите, тези почетни граждани на „Републиката на буквите”, които помагат на всеки читател, на всеки един от нас, да стане част от историята на временната ни общност, чиято вечно мечтана изгубена кауза представлява единственият ни истински дом.
2008 г.
Превод от словенски: Людмила Миндова
* Словенското заглавие на есето е Književna republika, чийто точен превод на български би гласял "Литературна република". Тук преводът предпочита да последва избраната от самия автор англоезична версия In Praise of the Republic of Letters, с която есето се появява в американското издание World Literature Today. На първо място обаче този избор е вслушан в добрата поетическа интуиция на Георги Господинов, който в свое есе за поезията на Алеш Дебеляк избира това заглавие, говорещо на езика на детството. Защото както казва той "в тази поезия детето, светът и поезията се сливат в едно". (Господинов, Георги. В републиката на буквите. В: Дебеляк, Алеш. Край на носталгията. Съставителство и превод: Людмила Миндова. Издателство за поезия ДА. София, 2013 г.)