*
Е, вече сме
разкачени съдове –
всеки със свое ниво
на емоции;
всеки в собствена сметка
трупа свойте присъди
и учи на собствен гръб
свойте уроци.
Имам гледка
към хоризонта директно –
не надничам
над твоето рамо.
Дообърквам
смело докрай битието си –
как иначе да го оправя –
не знам.
Тръгна ли да се давя,
сама съм си сламка.
Залитна ли,
сянката ми ме подхваща.
На това ли му викат хората
„самка”?
И то
към „самота” ли
препраща?
Убедено преглъщам
като целително хапче
тая мисъл, че краят
е просто нова начална фаза.
Но откъде се взе
това чувство натрапчиво,
че са ми ампутирали
аз-а?