КОЗАТА, КОЯТО ОБИЧАШЕ ДА КАЗВА “МЕЕЕ”
Имаше една коза, която каза “меее”! Това “меее” излезе толкова силно и настоятелно, че луната от небето се откачи и падна до нея. И ето, че козата лапна луната.
На небето звездичките се разтревожиха.
Ох, ох! – изпъшка една звездичка. – Какво ще правим сега? Щом козата лапна луната, няма кой да ни свети! Как ще вървим в правилната посока?
Ох, ох! – оплака се втора звездичка. – Трябва спешно да изпратим някоя от нас да каже на козата да върне луната!
И звездичките изпроводиха една от тях при козата, която спокойно си пасеше по хълма.
Ей, козичке! – извика звездичката–пратеничка. – Можеш ли да върнеш луната, защото няма кой да ни свети и не можем да намерим правилната посока!
Меее! – отвърна козата.
Добре де, нали си пасеш травичка, за какво ти е да лапаш и луната? – настоя звездичката.
Меее! – отвърна козата.
Тази коза от нищо не разбира! – завайка се звездичката. – Как ще си върнем сега луната... да ни свети за да не изгубим правилната посока?
Точно тогава оттам мина едно облаче. То чу, как козата казва “меее!” и как се вайка звездичката и се разсмя.
Ха–ха–ха! – смееше се облачето. – Хи–хи–хи! Ти, звездичке, май си паднала от небето! За какво ти е да ти свети луната, та да виждаш правилната посока? Не бой се, няма да се изгубиш! Погледни хубаво – самата ти светиш!
Вярно, бе! – огледа се звездичката. – За какво ни е луната, като ние звездичките и сами си светим! Благодаря, облаче!
И звездичката литна при другите звездички да им съобщи откритието си. А козата само поклати глава и каза силно: “Меее!”