***
Очите се извисяват,
а погледът снижава,
небесата потънали
в мрак – черен дим,
а на хоризонта
градът гори,
капка,
две,
грам,
три ... вали,
дъжд като
детски плач тих,
гръм – ридаещ,
светкавица
срещаща земята
със силата
на болката.
Птиците отлитаха,
едни нагоре,
други на юг,
а масово
на запад,
за живота
си бягат,
все едно дезертират,
без поглед назад,
първичен бяг.
Ятото отлита,
гнездото изоставя
нека гори,
оставяйки
след себе си
само:
развалини,
пепел,
прах,
и черен дим.
Тук-там прелита,
някоя заблудена,
останала птица,
родила се някъде
между емиграцията
и прехода,
но с черно петно заклеймена,
потънала в сивотата,
на руините,
просто лети,
грачи,
но песен
не се получава,
като да говори
и нищо да не казва,
търси свободата,
но си е сложила
небето за граница,
а кой знае то къде започва?!