* * *
Тогава снегът бе набразден от всичките значения, с
които го дарявахме – сега неговото тяло е грохнало и
не може да ни служи за друго, освен за метафора,
но въпреки него все още са зелени твоите поляни, през
които крача към себе си, уморен.
Все повече се размива границата между
твоите краища и началото на въздуха – местата,
където свършваш ти и започва другото пространство,
това са крайните квартали, които винаги съм
избягвал,
покрайнините на твоето присъствие.
Там тъмнината се сипе като сняг –
същия безсмислен сняг, който трябва да забравим,
за да си спомним за себе си, за ширините си,
за малките си стаи, за паркета, който скърца
само под нашите стъпки. И тогава
снегът отново ще придобие своето значение
и, без да се страхувам повече, ще поема
към твоите крайни квартали,
за да те обходя отново.